Лангърският херцог-архиепископ беше отдавна спечелен за семейство Валоа. Също така предан беше и графът-епископ на Бове, Жан дьо Марини, последният жив брат на великия Ангеран. Стари предателства, стари угризения и взаимни услуги бяха изтъкали здрави връзки.
Оставаха епископите на Шалон, Лаон и Ноайон. Знаеше се, че те ще се приобщят към Йод Бургундски.
— Е, колкото до бургундеца — извика Робер, като разпери ръце, — това е твоя работа, Филип! Аз не мога да издействувам нищо от него, ние сме на нож. Но ти си женен за сестра му, трябва да имаш известно влияние над него.
Йод IV не беше орел като управник. Все пак той си спомняше уроците на покойната си майка Анес, последната дъщеря на Луи Свети, и как самият той, за да признае Филип Дългия за регент, беше спечелил присъединяването на графството Бургундия към херцогството си. По този повод Йод се беше оженил за внучката на Мао д’Артоа, четиринадесет години по-млада от него, обстоятелство, от което той не се оплакваше сега, когато тя беше вече пораснала.
Когато пристигна от Дижон и се затвори с Филип дьо Валоа, той постави най-напред въпроса за наследството на Артоа.
— Нали се уговаряме, че в деня на смъртта на Мао графството Артоа ще бъде наследено от дъщеря й, кралицата-вдовица Жана, а после ще се падне на моята съпруга, херцогинята? Настоявам на този пункт, братовчеде, защото ми са известни претенциите на Робер относно Артоа. Достатъчно ни е проглушил ушите с тях!
Тези могъщи феодали бранеха със същото недоверчиво настървение наследствените си права над отделните части на кралството, както снахите си оспорват канчетата и чаршафите, когато умре някой бедняк.
— Два пъти Артоа беше присъждано на графиня Мао — отвърна Филип дьо Валоа. — Ако никакво ново обстоятелство не подкрепи искането на Робер, Артоа ще бъде наследено от вашата съпруга, братко.
— Не виждате ли никакви пречки?
— Никакви.
Така лоялният Валоа, безукорният рицар, героят от турнирите, даде на двамата си братовчеди, на двамата си зетьове две противоположни обещания.
Честен все пак в своята двойнственост, той предаде на Робер д’Артоа разговора си с Йод и Робер одобри напълно поведението му.
— Важното — каза той — е да имаме гласа на бургундеца и няма никакво значение, че щял да си втълпи нещо, на което няма право. Някое ново обстоятелство, така ли му каза? Отлично, ще му го представим, братко, и ти няма да измениш на думата си. Хайде, всичко е наред!
Оставаше само да изчакат последната формалност, кончината на краля, като се молят тя да настъпи по-бързо, докато все още съществуваше хубавото единение на феодалните владетели около Филип дьо Валоа.
Последният син на Железния крал издъхна в навечерието на Сретение господне2 и новината за смъртта му се разнесе на другия ден сутринта в Париж заедно с мириса на топли палачинки.
Всичко като че ли трябваше да протече по съвършено замисления план на Робер д’Артоа, но призори в деня, в който бе насрочен Съветът на перовете, пристигна един английски епископ с лукаво и уморено лице в окаляна носилка, за да предяви правата на кралица Изабел.
III. СЪВЕТ ОКОЛО ЕДИН ТРУП
Нито мозък вече в главата, нито сърце в гърдите, нито вътрешности в корема. Един кух крал. Балсаматорите бяха завършили предната вечер работата си върху трупа на Шарл IV.
Но нима в този си вид той бе много по-различен от слабоволния, равнодушен и бездеен монарх, какъвто бе приживе? Бавноразвиващо се дете, което собствената му майка наричаше „гъсенце“, измамен съпруг, нещастен баща, упорствуващ напразно чрез три женитби да си осигури потомство, владетел, управляван през цялото време, отначало от чичо си, а после от братовчедите си, той бе послужил само за въплъщение на кралския принцип. И продължаваше да го въплъщава.
В дъното на парадната зала с колони в замъка Венсен лежеше скованият му труп върху пищно легло, облечен в лазурна туника и осеяна с кремове мантия, с корона върху главата.
Перовете и бароните, събрани в другия край на залата, можеха да забележат блестящите ботуши от брокат на краката му, осветени от гората от свещи.
Шарл IV щеше да председателства последния си съвет, наричан „съвета в спалнята на краля“, защото бе прието да се смята, че той още управлява. Царуването му щеше да приключи официално едва на другия ден, в мига, когато щяха да спуснат тялото му в гробницата в Сен Дьони.