Начело на този турнир са височайшите всемогъщи и безстрашни сеньори, нашият многообичан господар Филип, крал на Франция, като призоваващ на двубой и сир Жан Люксембургски, крал на Бохемия, като ответник. И нарочно се съобщава на всички принцове, сеньори, барони, рицари, оръженосци от горепосочените феоди и други, от коя да е нация, които имат желание и искат да участвуват в турнира, за да извоюват почит, да носят малки гербови плочки, които сега ще дам, за да се разпознават, че са участници в турнира. Затова всеки, който желае, нека поиска такива за споменатия турнир: дамите и госпожиците ще раздават благородни и скъпи награди.
Освен това съобщаваме на всички принцове, барони, рицари и оръженосци, които имат намерение да вземат участие, че са задължени да се явят на уреченото място Еврьо и да се настанят там четири дни преди турнира, за да покажат гербовете и щитовете си, в противен случай няма да бъдат допуснати на турнира. И това ви се съобщава от името на моите господари, съдиите-арбитри, и да ми простите, моля.
Тръбите прозвучаха отново и хлапетиите тичаха чак до края на града след херолда, който отиваше да отнесе новината по-далече.
Преди да се разотидат, зяпльовците казваха:
— Това ще ни струва пак скъпо, ако нашият господар иска да отиде на турнира! Ще тръгне с жена си и цялото си домочадие… За тях са само забавленията, а за нас лишенията.
Но мнозина мислеха в същото време: „Ако господарят пожелае да отведе големия ми син като ратай в конюшнята, ще паднат сигурно хубави пари, а може би и служба в бъдеще… Ще поговоря с каноника да препоръча моя Гастон.“
В продължение на шест седмици турнирът щеше да бъде голямата работа и единствено занимание на замъците. Юношите мечтаеха да смаят света с първите си подвизи.
— Много си млад още, друг път. Случаите не ще липсват — отговаряха родителите.
— Ама синът на съседите ни от Шамбре, който е на моя възраст, ще отиде!
— Ако господарят от Шамбре е загубил ума си, или има пари за губене, това си е негова работа.
Старците предъвкваха спомените си. Ако ги слушаш, ще си помислиш, че в тяхно време мъжете са били по-силни, въоръженията по-тежки, конете по-бързи:
— На турнира в Кенилуърт, организиран от лорд Мортимър ъф Чърк, чичо на тоя, когото обесиха в Лондон зимъска…
— На турнира в Кондре сюр Еско, у монсеньор Жан д’Авен, бащата на сегашния граф Ено…
Сключваха заеми срещу предстоящата жътва, срещу дърветата за сечене, носеха сребърните си съдове при най-близкия ломбардец, за да ги превърнат в пера за шлема на сеньора, в скъпи тъкани за роклите на госпожата, в покривала за конете.
Лицемерите престорено се оплакваха:
— Ах, колко разходи, колко грижи! Колко хубаво би било да си останем в къщи! Не може да не се явим на тоя турнир, за честта на нашия дом… Бихме разсърдили краля, нашия господар, който изпрати глашатаите си до вратата на замъка ни, ако не отидем.
Навсякъде шиеха, ковяха желязото, пришиваха метална броня върху кожата на ризниците, упражняваха конете, упражняваха се самите рицари в овощните градини и птичките отлитаха оттам уплашени от тези атаки, тези удари с копие и страшно дрънкане на мечове. Младите барони губеха три часа, за да изпробват кожените си шапчици под шлема.
За да се тренират, кастеланите организираха местни турнири, на които старите мъже, въсейки вежди, надувайки бузи, преценяваха ударите, като гледаха как младите си вадят очите. След това сядаха на масата, за да вечерят дълго, плюскайки лакомо, пиейки, спорейки.
Тези военни игри между баронствата накрая струваха колкото истински войни.
Най-сетне потегляха на път! В последната минута дядото решаваше да тръгне, и четиринадесетгодишният син също се бе наложил, щеше да присъствува като малък оръженосец. Водеха за поводите бойните жребци, които не биваше да се изморяват; сандъците с роклите и ризниците бяха натоваре на мулета, дежурните прислужници влачеха крака в пепелта. Нощуваха в манастирските спални или при някой роднина, чийто замък се намираше по пътя и който също отиваше на турнира — още една тежка вечеря, обилно полята — и призори, преситени тръгваха всички заедно.
Така от спирка на спирка групите нарастваха до церемониалната среща с господаря-граф, на когото бяха васали. Целуваха му ръка, разменяха се изтъркани приказки, които дълго време щяха да коментират. Дамите изваждаха от сандъците една от новите рокли, присъединяваха се към свитата на графа, вече дълга половин левга и развяваща знамена под слънцето на начеващото лято.
Неистински армии, въоръжени с копия без върхове, шпаги без остриета и леки боздугани преминаваха през реките Сена, Йор, Рил или се изкачваха покрай Лоара, за да отидат на неистинска война, в която истинска бе само сцената.