Наоколо, в равнината, бяха струпани палатките за слугите и конярите. Там отиваха да се любуват на конете за турнира, върху всяка палатка се вееха знамена с гербовете на собственика.
Първите четири дни от срещата бяха посветени на индивидуални двубои, на предизвикателствата, които си хвърляха двама по двама присъствуващите сеньори. Някои искаха реванш за поражение, понесено в минала среща; други, които още не бяха премерили силите си, искаха да се изпитат или караха двама прочути състезатели да се сражават.
Трибуните се пълнеха повече или по-малко, според качеството на противниците. Можеха ли двама млади оръженосци да получат след доста постъпки терена за половин час рано сутринта? Тогава на трибуните имаше слабо посещение главно от приятели и роднини. Но ако съобщеха среща между краля на Бохемия и месир Жан дьо Ено, дошъл нарочно от неговата Холандия с двадесет рицари, трибуните заплашваха да се срутят. Тогава дамите откъсваха един ръкав от роклята си, за да го дадат на избрания рицар, често фалшив ръкав, зашит само с няколко конеца над истинския и лесен за откъсване или пък истинския ръкав, който някои дръзки дами съдираха и с удоволствие разголваха красивата си ръка.
На трибуните имаше всякакъв вид зрители, защото при такова голямо струпване на хора, което сякаш превръщащ Еврьо в панаир на благородници, не можеше да се прави много подбор. Няколко леки жени от висока класа, нагиздени като баронеси и често дори по-красиви и с по-изящни маниери успяваха да се доберат до най-добрите места, въртяха очи и предизвикваха мъжете на друг вид турнири.
Състезателите, които не бяха на арената, идваха под предлог да присъствуват на подвизите на приятелите си, сядаха при дамите и започваха флиртове, които продължаваха вечерта в замъка между танцуващите по двойки или в кръг. Месир Жан дьо Ено и кралят на Бохемия, невидими под украсените им с пера шлемове, носеха на дръжките на копието по шест копринени ръкава — броя на спечелените сърца. Трябваше единият състезател да свали другия от коня му или дръжката на копието да се счупи. Позволено бе да се нанасят удари само по гърдите и щитът бе изпъкнал така, че да отклонява ударите. Противниците се хвърляха един срещу друг, като високата основа на седлото пазеше коремите им, а главата им бе защитена от шлем със спуснат наличник. На трибуните виеха, тропаха с крака от радост. Двамата състезатели бяха с равни сили и дълго време щеше да се говори за изяществото, с което месир дьо Ено опираше копието си на куката, а също и как кралят на Бохемия успява да стои прав като стрела върху стремената и да устоява на ударите, докато дръжките на двете копия, огъвайки се като лъкове, накрая се счупваха.
Колкото до Робер д’Артоа, дошъл от Конш като съсед, той яздеше огромни першеронски коне, а теглото му го правеше страшен. С червени принадлежности за оседлаване, с червено копие, с червен ешарп, развят на шлема, той с особено голяма сръчност улавяше противника в пълен бяг, вдигаше го от седлото и го пращаше в прахта. Но в последно време монсеньор д’Артоа изглеждаше мрачен, човек би казал, че участвува в игрите повече по дълг, отколкото за удоволствие.
В това време съдиите, всички подбрани между най-важните личности на кралството, като например конетабълът Раул дьо Бриен или месир Мил дьо Ноайе, се занимаваха с организирането на големия финален турнир.
Между времето, употребено да си сложат екипировката за борбата и да я махнат, да се явят на състезанието, да коментират подвизите, да щадят тщеславието на рицарите, които искаха да се бият под едно, а не под друго знаме, и времето, употребено за ядене или за слушане на менестрелите, след угощенията и танците, след песните, кралят на Франция и кралят на Бохемия и техните съветници разполагаха едва с един час всеки ден, за да разговарят за работите в Италия, които в крайна сметка бяха причината на това събиране. Но знае се, че най-важните работи се уреждат с малко думи, ако събеседниците са склонни да се спогодят.
Като двама истински крале от кръглата маса, Филип дьо Валоа, великолепен в бродираните си роби, и Жан дьо Люксембург, не по-малко пищен, с чаша в ръка, си разменяха тържествени декларации за приятелство. Набързо решаваха да пратят писмо до папа Йоан XXII или посланичество до краля н Неапол Роберто.
— А, мили ми сир, да поговорим за кръстоносния поход — казваше Филип VI.
Защото той отново размишляваше върху проекта на своя баща Шарл дьо Валоа и братовчед си Шарл Хубави. В кралство Франция всичко вървеше добре, съкровището бе така пълно и мирът в Европа така добре осигурен с помощта на краля на Бохемия, че ставаше неотложно за честта и благоденствието на християнските народи да се предвиди една хубава и славна експедиция срещу неверните.