— Добре е също нашите сеньори да се опознаят с оглед на кръстоносния поход — обади се бурбонският херцог със сведущ вид.
Мил дьо Ноайе вдигна рамене. Много му подхождаше на тоя херцог, легендарен страхливец, да проповядва за кръстоносен поход!
Месир Мил се бе уморил да бди над делата на Франция под ръководството на монарх, когото всички единодушно намираха прекрасен, когото той с дългия си опит на сановник смяташе за неспособен. Човек се уморява да прави усилия в посока, която никой не одобрява, а Мил бе почнал кариерата си в бургундския двор и се питаше дали скоро няма да се върне там. По-добре беше да управлява мъдро едно херцогство, отколкото безумно едно кралство; а херцог Йод му бе направил предната вечер такова предложение. Той потърси с поглед херцога в схватката и го видя, че лежи на земята, съборен от Робер д’Артоа. Тогава Мил дьо Ноайе отново загледа с интерес турнира.
Докато слугите изправят херцог Йод, Робер слезе от коня и предложи на противника си пеша битка. С боздуган и шпага в ръце двете железни кули тръгнаха една срещу друга с малко несигурна стъпка, за да си нанасят удари. Мил следеше Робер д’Артоа, готов да го дисквалифицира при първата нередност. Но Робер спазваше правилата, не нападаше по-ниско от колана, удряше само с тъпата страна на меча. С боздугана си той удряше по шлема на бургундския херцог и смачка змея, с който бе украсен. И макар че боздуганът не тежеше повече от половин кило, черепът на другия сигурно бе тежко разтърсен, защото херцогът почна да се защищава лошо и шпагата му повече удряше по въздуха, отколкото по Робер. Искайки да се измъкне ловко, Йод Бургундски загуби ринновесие; Робер постави крак върху гърдите му и допря пърха на шпагата си там, където се завързва шлемът, херцогът поиска милост. Той се предаде и трябваше да напусне борбата. Робер накара да го качат отново на коня и мина гордо в галоп пред трибуните. Една възторжена дама откъсна ръкава си и Робер го улови с върха на копието.
— Тези дни монсеньор Робер би трябвало да не се перчи толкова — забеляза Мил дьо Ноайе.
— Ба — възрази Раул дьо Бриен, — кралят го покровителства.
— Докога? — отвърна Мил дьо Ноайе. — Госпожа Мао като че ли умря много бързо, а също и госпожа Жана Вдовицата. И после къде изчезна тази Беатрис д’Ирсон, тяхна придворна дама, която цялото й семейство напразно търси… Бургундският херцог ще постъпи мъдро, ако кара да опитват ястията му.
— Много сте променили чувствата си към Робер. Миналата година изглеждахте на негова страна.
— Защото миналата година не се бях занимавал още с неговите дела, по които току-що ръководих втората анкета.
— А! Ето че напада месир дьо Ено — каза конетабълът.
Жан дьо Ено, който помагаше на краля на Бохемия, се сражаваше лудо; нямаше знатен сеньор в партията на краля на Франция, който той да не предизвика. Още отсега се знаеше, че той ще получи трофея на победител.
Турнирът трая цял един час, след което съдиите заповядаха отново да свирят тръбите, да се отворят бариерите и да се строят отново редиците. Десетина рицари и оръженосци на Артоа обаче се правеха, че не са чули и пребиваха в един ъгъл на арената четирима бургундски сеньори. Робер не беше между тях, но сигурно той бе насърчил някои от привържениците си, тупаницата рискуваше да се превърне в клане. Крал Филип VI бе принуден да свали шлема си и с гола глава, за да го разпознаят, отиде за всеобщо възмущение да разтърве настървените.
Предшествувани от херолдите и тръбачите, двете групи образуваха отново шествие, за да излязат от арената. Виждаха се само смачкани брони, разкъсани туники, олющена боя, куци коне под разкъсани чулове. Двубоят има за резултат един умрял и няколко осакатени за цял живот. Освен месир Жан дьо Ено, на когото щеше да се даде наградата на кралицата, всички състезатели щяха да получат за спомен по един подарък — висока чаша от позлатено сребро, сребърна купа или паничка.
В палатките с вдигнати врати сеньорите се освобождаваха от снаряжението си, виждаха се пламтящи лица, одрани ръце от ставите на железните ръкавици, и отекли крака. В същото време се разменяха и коментари.
— Шлемът ми се изкриви още в началото и това ми пречеше…
— Ако сър дьо Куржан не се бе хвърлил да ви помогне щяхте да видите, приятелю!
— Херцог Йод не можа да устои дълго пред монсеньор Робер!
— А! Бреси се държа добре, признавам!
Смеейки се, гневейки се, едва дишайки от умора, рицарите се отправиха към баните в близкия хамбар. В готовите качета влизаха най-напред принцовете, после бароните, след това рицарите и накрая оръженосците. Между тях съществуваше тази приятелска и здрава близост, каквато създават физическите състезания, но се чувствуваха и някои трайни омрази.