Филип VI и Робер д’Артоа се бяха потопили в две съседни каци.
— Хубав турнир, хубав турнир — казваше Филип — Ах! Братко, трябва да говоря с тебе.
— Ваше величество, братко, готов съм да ви слушам.
Беше очевидно, че на Филип му тежеше много постъпката, която трябваше да направи. Но какъв по-добър момент би могъл да се намери, за да говори със своя братовчед, зет и приятел от детинство, от този, когато току-що се бяха състезавали рамо до рамо и когато виковете, които изпълваха хамбара, плесниците, с които рицарите се пляскаха по раменете, бълбукането на водата, парата, която се издигаше от бъчвите, изолираха напълно разговора им.
— Робер, процесът ти върви зле, защото писмата ти са фалшиви.
Робер извади от ведрото червената си коса и зачервените бузи.
— Не, братко, истински са!
Лицето на краля се опечали.
— Робер, заклевам те, не се инати по тоя погрешен път. За теб направих повече, отколкото можах, и то срещу мнението на семейството и съвета ми. Съгласих се да предам Артоа на бургундската херцогиня с уговорката, че имам пред вид твоите права в бъдеще. Наложих за управител Фери дьо Пикини, твой предан човек, предложих на херцогинята да откупиш Артоа, който да ти бъде предаден.
— Не е било нужно да се откупва Артоа, та то ми принадлежи!
Филип се разгневи от това упорито твърдоглавие. Той извика на камердинера си:
— Трусо! Моля още малко студена вода!
После продължи.
— Общините на Артоа не пожелаха да платят цената, за да сменят господаря си; какво можех аз?… Нареждането да започне тоя процес чака от един месец. От един месец отказвам да го подпиша, защото не искам брат ми да бъде изправен пред низки хора, които да хвърлят върху му кал, от която не съм сигурен, че ще може да се измие. Всеки може да сгреши, никой от нас не е вършил само похвални неща. Подкупили са или са заплатили свидетелите ти, твоят нотариус е проговорил, фалшификаторите са в затвора и са признали, че са написали писмата.
— Те са истински — повтори Робер.
Филип VI въздъхна. Колко усилия трябва да се направят, за да се спаси един човек въпреки него!
— Не казвам, Робер, че ти си наистина виновен в това. Не казвам, както твърдят, че ти си написал писмата. Донесли са ти ги, повярвал си, че са истински, бил си излъган…
В своята каца Робер стискаше челюсти.
— Може би даже — продължи Филип — моята сестра, твоята съпруга, те е излъгала. Понякога жените, мислейки, че ще ни услужат, вършат измамни неща! Измамата е тяхна втора природа. Гледай моята, която не се поколеба да ми открадне печата.
— Да, жените са измамни — каза Робер гневно. — Всичко това е машинация, направена от жена ти и снаха й, Бургундката. Не познавам долните хора, с чиито изтръгнати насила признания ме обвиняват!
— Искам също да вярвам, че е клевета — каза по-тихо Филип — това, което се говори за смъртта на леля ти.
— Тя обядва у тебе.
— Но дъщеря й не беше обядвала у мене, когато умря за два дена.
— Не бях единственият им неприятел, който си бяха спечелили с лошия си живот — каза Робер с престорено безгрижен тон.
Той излезе от кацата и поиска кърпи, за да се избърше. Филип направи същото. Те стояха един срещу друг, голи с порозовяла кожа и много космати. Слугите им чакаха на няколко крачки с официалните им дрехи в ръце.
— Робер, чакам отговора ти.
— Какъв отговор?
— Че се отказваш от Артоа, за да мога да потуша тая история.
— И за да можеш да си вземеш обратно думата, която ми даде преди да станеш крал, Ваше височество, братко мой. Забрави ли кой те качи на трона, кой присъедини към тебе перовете, кой ти даде скиптъра?
Филип дьо Валоа улови Робер за китките и гледайки го право в очите, промълви:
— Ако бях забравил, вярваш ли, че бих ти говорил в този момент, както ти говоря? За последен път, откажи се.
— Никога — отговори колосът, клатейки глава.
— Ти отказваш на краля?
— Да, Ваше величество, на краля, когото аз направих крал.
Филип отпусна пръсти.
— Тогава, ако ти не желаеш да спасиш своята чест на пер — каза той, — аз ще бдя да спася моята чест на крал!
IX. ТОЛОМЕИТЕ
— Простете ми, монсеньор, че не мога да стана, за да ви посрещна по-добре — каза Спинело Толомей задъхано при влизането на Робер д’Артоа.
Старият банкер лежеше в легло, поставено в работния му кабинет, под леката завивка се очертаваше големият му корем и хлътналите му гърди. Брада, небръсната от цяла седмица, покриваше като със сол хлътналите му бузи, а посинялата му уста търсеше въздух, но от прозореца, гледащ към улицата на Ломбардите, не идваше никаква прохлада. Париж се печеше под августовското слънце.