Робер д’Артоа беше взел английския епископ под свое покровителство, докато очакваха закъснелите.
— За колко време дойдохте? Само дванадесет дни от Йорк дотук? Не сте отслужвали литургии по пътя, месир епископ… та вие сте се придвижвали с темпото на вестоносец… Весело ли мина сватбата на младия ви крал?
— Предполагам. Аз лично не можах да присъствувам. Бях вече на път — отвърна епископ Орлитън.
А дали лорд Мортимър бил здрав? Добър негов приятел бил лорд Мортимър и често говорел, докато бил изгнаник в Пириж, за монсеньор Орлитън.
Разказваше ми как сте му помогнали да избяга от Лондонската кула. Аз пък от своя страна го приех във Франция и му осигурих средства, за да я напусне малко по-добре въоръжен, отколкото бе пристигнал. Така всеки от нас двамата свърши половината от работата.
Ами кралица Изабел! Ах, милата братовчедка! Все такава красавица ли е?
Робер запълваше така времето, за да не даде възможност на Орлитън да се смеси с другите, да поговори с граф дьо Ено или с фландърския граф. Той познаваше Орлитън само от онова, което бе чувал за него и беше нащрек. Та нали именно него използваше уестминстърският двор за посолствата си пред Светия престол и не беше ли той авторът — според мълвата — на прословутото двусмислено писмо: „Eduardum occidere nolite timere bonum est“…3 с което си бяха послужили Изабел и Мортимър, за да наредят Едуард II да бъде убит? Докато всички прелати бяха сложили митрите си, Орлитън носеше само пътната си шапчица от виолетова коприна с наушници, подплатени с хермелин, Робер със задоволство отбеляза тази подробност. Това щеше да намали престижа на английския епископ, когато щеше да вземе думата.
— Монсеньор Филип дьо Валоа ще бъде регент — прошепна му той, сякаш доверяваше тайна на приятел. Епископът не отговори.
Най-сетне и последният член на съвета, когото очакваха, за да заседават в пълен състав, влезе. Това беше графиня Мао д’Артоа, единствената жена, поканена на събранието. Остаряла беше Мао. Краката й сякаш с мъка издържаха тежестта на едрото й тяло. Тя се подпираше на бастунчето си. Лицето й беше тъмночервено под съвсем белите коси. Графинята поздрави бегло хората около себе си, поръси със светена вода мъртвеца и седна тежко до бургундския херцог. Чуваха задъханото й дишане.
Архиепископът-примат Гийом дьо Три стана, обърна се най-напред към трупа на суверена, прекръсти го бавно във въздуха, после се замисли за миг с очи към свода на църквата, сякаш измолваше вдъхновение свише. Шушуканията стихнаха.
— Благородни сеньори — започна той, — когато липсва наследник, за да поеме естествено кралската власт, тя се връща към своя източник — единодушното мнение на перовете. Такава е волята на бога и на светата църква, която ни дава пример за това с избирането на своя първосвещеник.
Добре умееше да говори монсеньор дьо Три, като сладкодумен проповедник. Свиканите в двореца перове и барони трябваше да решат кому да възложат временната власт над Френското кралство, най-напред в качеството на регент, а после — защото мъдростта налага предвидливост — даже на крил, в случай че благородната кралица не дари кралството със син.
Най добрият измежду равните, primus inter pares, такъв трябваше да бъде избраникът и същевременно най-близък по кръвно родство с короната. Та нали при аналогични обстоятелства някога перовете-барони и перовете-епископи са били принудени да връчат скиптъра на най-мъдрия и най-силния между тях, френския херцог и парижки граф Юг Капе, основателя на славната династия на Капетите.
— Покойният ни владетел, днес все още край нас — продължи епископът, като леко наведе увенчаната си с митра глава по посока към леглото, — благоволи да ни насочи, като ни препоръча в завещанието си да изберем най-близкия му братовчед, много благочестив и много доблестен принц, достоен във всяко отношение да ни управлява и ръководи, монсеньор Филип дьо Валоа д’Анжу и дю Мен.
Много доблестният и много благочестивият принц с бръмнали от вълнение уши се чудеше каква поза да заеме. Ако наведе със скромно изражение дългия си нос, би изглеждало, че се съмнява в себе си и в правото си да царува. Ако се изправи нагло и гордо, би могъл да настрои перовете против себе си. Реши да остане неподвижен, със застинало лице, втренчил поглед в златистите ботуши на трупа.
— Нека всеки запита съвестта си — завърши реймският архиепископ — и изкаже мнението си за общото благо.
3
Б. р. Двусмислена фраза, която може да означава: „Не убивайте Едуард, добре е да се страхувате от това“ или „Не се страхувайте да убиете Едуард. Това е добре“.