Выбрать главу

Нямаше вече много живот в тялото на месир Толомей, нито в погледа на единственото му око, което не изразяваше нищо освен уморено презрение, като че ли осемдесет години съществуване не са били безполезно усилие.

Около леглото стояха четирима мъже със смугъл тен, с тънки устни, с блестящи като черни маслини очи и всичките облечени в тъмни роби.

— Моите братовчеди Тбломео Толомей, Андреа Толомей, Джакомо Толомей… — каза умиращият, сочейки ги. — А вие вече познавате племенника ми Гучо Балиони…

На тридесет и пет години слепоочията на Гучо бяха вече побелели.

— Те дойдоха от Сиена да присъствуват на смъртта ми… и по други причини — прибави бавно старият банкер.

Робер д’Артоа, с пътнически панталони, леко наведен напред върху стола, който му бяха дали, гледаше стареца с това мнимо внимание на хора, обхванати от голяма грижа.

— Монсеньор д’Артоа е приятел, смея да кажа — обърна се Толомей към роднините си. — Всичко, което можем да направим за него, трябва да бъде направено, често ни е спасявал.

Този път нещата не са зависели от него…

Тъй като сиенските братовчеди никак не разбираха френски, Гучо им превеждаше бързо думите на вуйчото. Братовчедите поклатиха едновременно смуглите си лица.

— Но, ако се нуждаете от пари, монсеньор, уви! Уви! Въпреки предаността ми към вас, ние не можем нищо. Вие знаете много добре защо.

Чувствуваше се, че Спинело Толомей пести силите си. Не беше нужно да се разпростира надълго. Имаше ли смисъл да се коментира драматичното положение, с което се бореха от няколко месеца италианските банкери?

През януари кралят издаде заповед, която заплашваше с изгонване всички ломбардци. Това не ставаше за първи път; всеки крал в трудни моменти отправяше същата тая заплаха и заграбваше от ломбардците част от богатствата им, задължавайки ги да откупят правото си на престой. За да компенсират загубите си, банкерите увеличаваха лихвения процент за една година. Но този път наредбата предвиждаше една по-тежка мярка. Всички дългове на френските сеньори към италианците се анулираха по кралска воля и се запрещаваше на длъжниците да се издължат, даже ако желаеха и можеха да направят това. Кралски сержанти стояха на пост пред вратите на канторите и връщаха почтените клиенти, които искаха да се издължат. На Толомеите им идеше да се разплачат от тази мярка.

— И всичко това, защото благородниците задлъжняха много за тези щури празници, за всички тези турнири, на които те искат да блеснат пред краля? Даже при Филип Хубави не бяхме третирани така.

— Пледирах за вас — каза Робер.

— Зная, зная, монсеньор. Винаги сте ни защищавали. Но ето че сега вие не се радвате на повече благоволение от нас… Можехме да мислим, че нещата ще се уредят, както в миналото, но последният удар ни бе нанесен със смъртта на Мачи дей Мачи.

Старият човек обърна поглед към прозореца и млъкна.

Мачи дей Мачи, един от най-големите италиански финасисти във Франция, комуто Филип VI в началото на царуването си, по съветите на Робер, бе поверил управлението на съкровището, бе току-що обесен миналата седмица след прибързан процес.

Тогава Гучо Балиони каза със сдържан гняв в гласа:

— Един мъж, който вложи целия си труд, цялата си прозорливост в служба на кралството. Той се чувствуваше повече французин, отколкото ако се бе родил на Сена. Обогати ли се той със своята служба повече от тези, които го обесиха? Винаги удрят италианците, защото нямат средства да се защищават.

Сиенските братовчеди разбираха речта, колкото можеха. При името Мачи дей Мачи веждите им се вдигнаха до средата на челото и със затворени очи те нададоха същото жално оплакване.

— Толомей — каза Робер д’Артоа, — не идвам да заема пари от вас, но да ви помоля да вземете моите.

Колкото и да бе отслабнал, Толомей повдигна леко тялото си, толкова новината бе изненадваща.

— Да — каза Робер, — искам да ви поверя цялото си богатство в пари срещу полици. Заминавам. Напускам кралството.

— Вие, монсеньор? Толкова зле ли върви процесът ви? Произнесена ли е присъда срещу вас?

— Ще бъде произнесена след месец. Знаеш ли, банкере, как се отнесе с мене този крал, за чиято сестра се ожених, и който без мене никога не би станал крал? Изпратил своя байи от Жизор да тръби пред вратата на всичките ми замъци в Конш, в Бомон, в Орбек, че ме призовава в деня на свети Михаил на кралско съдебно заседание. Мним съд, защото присъдата срещу мене е вече произнесена. Филип пусна след мене всичките си кучета — новия си канцлер Сен-Мар, ковчежника си крадец Форже, маршала си Матийо дьо Три и Мил дьо Ноайе. Същите, които се съюзиха против вас, същите, които обесиха приятеля ви Мачи дей Мачи! Злата кралица, куцата, спечели, Бургундия победи ведно с подлостта. Хвърлиха в тъмница нотариусите ми, свещеника ми, мъчиха свидетелите ми, за да ги принудят да отрекат показанията си. Е добре! Нека ме съдят! Няма да съм тук. Откраднаха ми Артоа, нека ме позорят на воля! Това кралство не е вече нищо за мене и неговият крал е мой неприятел. Ще напусна границите му, за да му навредя колкото мога! Утре ще бъда в Конш, за да изпратя конете, приборите, скъпоценностите и оръжието си към Бордо и да ги, натоваря на кораб за Англия! Искат да имат тялото и имуществата ми! Нека ме уловят!