— В Англия ли отивате, монсеньор? — попита Толомей.
— Най-напред ще поискам подслон у сестра ми, графиня дьо Намюр.
— Жена ви тръгва ли с вас?
— Жена ми ще ме последва по-късно. И така, ето, банкере, моето налично богатство в монети срещу полици за канторите ви в Холандия и Англия. И задръжте за вас две ливри на двадесет.
Толомей отмести малко главата си върху възглавницата и започна на италиански разговор с племенника си, от който Робер улавяше само отделни думи: дълг… заплащане… влог… Като приемаше пари от един френски сеньор, компанията Толомей не нарушаваше ли наредбата? Не, защото не се касаеше за уреждане на дългове, а за влог…
После Толомей отново обърна към Робер д’Артоа восъчнобледото си лице и посинелите си устни.
— И ние, монсеньор, си отиваме, или по-скоро те си отиват… — промълви той, като посочи роднините си. — Ще отнесат всичко, което притежаваме тук. Лихварските ни компании в този момент са разединени. Барди и Перуци се колебаят, мислят, че най-лошото е отминало и че ако превият малко гръб… Те са като евреите, които винаги вярват в законите и си въобразяват, че никой няма да ги закача, ако си платят лептата, плащат си я, а после ги отвеждат на кладата! Затова Толомеите си отиват. Заминаването им ще предизвика изненада, защото ще отнесат в Италия всички поверени им пари. По-голямата част от златото е вече на път. Щом отказват да ни изплатят дадените на заем суми, ние пък ще отнесем влоговете!
По съсипаното лице на стария банкер за последен път заигра лукава усмивка.
— Ще оставя на земята на Франция само костите си, а те нямат особена стойност — добави той.
— Франция наистина не бе добра към нас! — възкликна Гучо Балиони.
— Как така! Тя ти дари син, малко ли е това?
— Вярно — каза Робер д’Артоа, — вие имате син. Добре ли се развива?
— Много ви благодаря, монсеньор — отвърна Гучо. — Скоро ще ме стигне. Петнадесетгодишен е. Само че не проявява особено влечение към банкерството.
— Ще придобие, ще придобие — каза старият Толомей.
— И така, монсеньор, приемаме. Поверете ни вашите пари, ще ги изнесем и ще ви дадем полици за тяхната стойност, без да удържим нещо. Звонковата пара винаги влиза в работа.
— Благодаря ти Толомей, сандъците ми ще бъдат донесени през нощта.
— Когато парата напуска едно кралство, щастието му е премерено. Ще имате вашия реванш, монсеньор, няма да го видя, но казвам ви, ще имате реванша си!
Лявото око, обикновено затворено, се отвори. Толомей гледаше с две очи — поглед на истината. И Робер д’Артоа почувствува дълбоко вълнение, защото един стар ломбардец, който скоро щеше да умре, го наблюдаваше зорко.
— Толомей, виждал съм смели хора да се борят до края на битката. Ти по свой маниер си смел като тях.
Тъжна усмивка озари устните на банкера.
— Не е смелост, монсеньор, напротив. Ако не бях банкер, щях много да се страхувам в този момент.
С отслабналата си ръка той повдигна завивката и направи знак на Робер да се приближи. Робер се наведе, за да чуе нещо поверително.
— Монсеньор, позволете ми да благословя последния си клиент.
И той направи с показалеца си един кръст върху косата на колоса, както италианските бащи имат обичай да прекръстват синовете си, когато ги изпращат на дълъг път.
Х. КРАЛСКОТО СЪДЕБНО ЗАСЕДАНИЕ
В средата на естрадата със стъпала, върху трон с облегала, завършващи с лъвска глава, седеше Филип с корона на главата и кралска мантия. Над него се люлееше балдахин от копринена тъкан с гербовете на Франция, той се навеждаше от време на време ту наляво към братовчед си, наварския крал, ту надясно, към своя роднина, краля на Бохемия, за да ги направи с поглед свидетели, колко е било голямо снизхождението му и да го оценят.
Кралят на Бохемия клатеше хубавата си кестенява брада със слисан и възмутен вид. Възможно ли бе рицар, пер на Франция, какъвто бе Робер д’Артоа, принц, роден под кралска лилия, да е постъпвал по този начин, да е прибягвал до толкова гнусни начинания като тези, които се изброяваха в момента, да се е изложил с толкова долни хора.