Симон дьо Бюси спря и направи знак на сержанта с жезъла, който произнесе високо:
— Месир Робер д’Артоа, граф дьо Бомон льо Роже да се яви!
Инстинктивно всички погледи се обърнаха към вратата, сякаш обвиняемият щеше наистина да влезе. Минаха няколко секунди в пълно мълчание. После сержантът удари пода с жезъла и прокурорът продължи:
— И установяваме, че Робер не се явява, следователно от името на нашия господар, краля, изискваме: щото посочения Робер да бъде лишен от титлите, правата и прерогативите на пер на кралството, както и от всички други негови титли, феоди и владения; освен това всичките му имущества, земи, замъци, къщи и всички предмети, движими и недвижими, които му принадлежат, да се конфискуват и предадат на съкровището, като кралят разполага с тях, както му е угодно; освен това гербовете му да бъдат унищожени в присъствие на перове и барони, за да не се появят никога вече върху знаме или печат, а лично той да бъде завинаги прогонен от пределите на кралството, като се запрещава на всички васали, роднини и приятели на краля, нашия господар, да му дават подслон. И най-после изискваме настоящата присъда да бъде разгласена по главните кръстопътища на Париж на байитата на Руан, Жизор, Екс и Бурж, както и на спешилите на Тулуза и Каркасон, за да бъде изпълнена… по заповед на краля.
Метр Симон дьо Бюси млъкна. Кралят като че ли сънуваше. Погледът му се зарея за момент над събранието. После, навеждайки глава най-напред надясно, после наляво, той каза:
— Мои перове, вашият съвет. Ако никой не се изкаже, значи, одобрява.
Никоя ръка не се вдигна, никоя уста не се отвори.
Филип VI удари с длан лъвската глава на облегалката на фотьойла:
— Присъдата е произнесена!
Тогава прокурорът заповяда на двамата сержанти, които държаха герба на Робер д’Артоа, да се приближат до подножието на трона. Канцлерът Гийом дьо Сент-Мор, един от тези, които Робер като изгнаник заплашваше със смърт, се приближи до герба, поиска меч от един от сержантите и прободе края на плата. А после с шум на цепеща се коприна гербът бе срязан на две.
С перството на Бомон бе свършено. Човекът, за когото то бе учредено, френски принц, потомък на крал Луи VIII, колосът със страшна сила, с безкрайни интриги бе вече само изгнаник. Той не принадлежеше вече на кралството, над което бяха царували предците му и нищо в това кралство вече не му принадлежеше.
За перовете и сеньорите, за всички тези мъже, за които гербовете бяха като един вид символ не само на мощ, но едва ли не на съществование, които развяваха тези емблеми по покривите, на копията си, на конете си, бродираха ги на гърдите си, на ризниците на оръженосците си, на ливреите на прислужниците си, рисуваха ги върху мебелите си, гравираха ги върху приборите си за ядене, и с тях бележеха хора, животни и предмети, които до известна степен зависеха от волята им или съставляваха тяхно имущество, това разкъсване на герба, един вид светско отлъчване, бе още по-опозоряващо от дръвника, решетката или бесилото. Защото смъртта заличава грешката, а безчестието угасва ведно с опозорения.
„Но докато човек е жив, никога не е загубил всичко“ — си казваше Робер д’Артоа, докато скитайки извън отечеството си по враждебни пътища, се отправяше към още пр-големи престъпления.
Четвърта част
Подстрекателят
I. ИЗГНАНИКЪТ
Повече от три години Робер д’Артоа бродеше по границите на кралството като ранен хищник.
Роднина на всички европейски крале и владетели, племенник на бретанския херцог, чичо на наварския крал, брат на графиня дьо Намюр, шурей на граф дьо Ено и на тарентския владетел, братовчед на кралете на Неапол и Унгария, както и на много други, на четиридесет и пет годишна възраст той беше самотен странник, пред когото се затваряха вратите на всички замъци. Разполагаше с достатъчно пари благодарение на полиците на сиенските банки, но нито един щитоносец не се яви в странноприемницата, където бе отседнал, за да го покани на вечеря при местния феодал. В околностите устройваха турнир. Чудеха се как да не поканят Робер д’Артоа, прокудения, фалшификатора, когото до неотдавна щяха да настанят на почетното място. И комендантът на града му връчваше с ледена учтивост неизменната заповед: монсеньор графът го моли да напусне графството му. Защото монсеньор графът или маркграфът не желаеше да се скара с френския крал и не се чувствуваше задължен да окаже почит на толкова опозорен човек, лишен от герб и знаме.