И Робер отново поемаше наслуки, придружен от единствения си прислужник Жийе дьо Нел, съмнителна личност, която напълно заслужено можеше да се люшка на някоя бесилка, но затова пък бе безгранично предан на господаря си, както по-рано Лорме. В замяна Робер му доставяше задоволство, по-ценно от висока заплата: близост с изпаднал в немилост пер на Франция. Колко вечери прекараха те при броденията си в игра на зарове, седнали на някоя маса в дъното на долнопробна кръчма! А почувствуваха ли потребност да се отдадат на разврат, и двамата хлътваха в някой вертеп — имаше ги толкова във Фландрия, при това с богат избор на уличници. В подобни места Робер научаваше какво става във Франция било от завърнали се от панаирите търговци, било от сводници, подпитващи пътниците.
През лятото на 1332 година Филип VI бе оженил сина си Жан, нормандския херцог, за дъщерята на краля на Бохемия, Бон Люксембургска. „Ето защо — мислеше си Робер — Жан Люксембургски накара роднината си дьо Брабан да ме изгони от дома си. Ето цената на подобни услуги.“ Тържествата по повод на тази сватба в Мьолон надминали по блясък, както разказваха, всички други сватбени празненства.
Филип VI се бе възползвал от това стълпотворение от владетели и благородници за тържественото пришиване на кръста върху кралската му мантия. Защото този път наистина бе решено да тръгнат на поход. Патриархът на Ерусалим, Пиер дьо ла Палю, бе произнесъл проповед по този повод в Мьолон, като разплакал шестте хиляди гости на сватбата, от които хиляда и осемстотин германски рицари. Епископ Пиер Роже бе започнал да проповядва в Руан, отскоро негов епископ, а преди него и епископите на Арас и Санс. Походът бе насрочен за пролетта на 1334 година. Ускоряваха построяването на голям флот в пристанищата на Прованс, Марсилия и Ег-Морт. А епископ Марини, на борда на кораб, носеше вече официално предизвикателство на египетския султан!
Само че докато кралете на Бохемия, Навара, Майорка, Арагон, редовни гости на трапезата на Филип, докато херцозите, графовете и едрите феодали, както и част от влюбеното в приключенията рицарство бяха последвали възторжено примера на френския крал, дребните поземлени благородници не бързаха да вземат кръстовете, от червено сукно, предлагани им от проповедниците, нито да потеглят към египетските пясъци. Английският крал от своя страна засилваше военната подготовка на поданиците си, но не даваше отговор относно проекта за освобождаване на Божигроб. А старият папа Йоан XXII, встъпил между другото в сериозен спор с парижкия университет и с ректора му Бюридан14 по въпроса за блаженото съзерцаване на бога, си правеше оглушки. Доста сдържано бе благословил похода и не му се щеше да сподели разходите… Затова пък търговците на подправки, тамян, коприни, реликви, производителите на брони и корабостроителите подкрепяха ревностно начинанието. Филип VI вече бе организирал регентството по време на отсъствието си и беше накарал перовете, бароните и епископите да положат клетва, че ако ми загине на път, ще се подчиняват безпрекословно на сина му Жан и няма да оспорват короната му.
„Щом отсега държи да признаят сина му, Филип не е много сигурен в законното си право над короната“ — мислеше Робер д’Артоа.
Облакътен пред чаша бира, Робер не смееше да признае на случайните си осведомители, че познава всички тези знатни лица, за които му говореха. Не смееше да каже, че се е състезавал на турнир с краля на Бохемия, че е дал митрата на Пиер Роже, че е подхвърлял на коленете си английския крал и е вечерял на трапезата на папата. Но запомняше всичко, за да го използва някой ден. Ненавистта го крепеше. Докато в него трептеше живот, нямаше да го напусне и омразата. Където и да отседнеше, омразата го събуждаше ведно с първия лъч светлина, проникващ през кепенците на непознатата стая. Омразата беше солта на храната му, небосводът на пътя му.
Казват, че хората, които умеят да признават грешките си, са силни. Още по-силни са може би онези, които никога не ги признават. Робер спадаше към втората категория. Той премисляше всички провинения на другите — живи или мъртви, на Филип Хубави, Ангеран, Мао, Филип дьо Валоа, Йод Бургундски, канцлера Сент-Мор. И след всеки етап прибавяше към списъка на враговете си ту сестра си графиня дьо Намюр, ту шурея си дьо Ено, Жан Люксембургски или брабанския херцог.
В Брюксел се свърза с някой си Юи, съмнителен адвокат, и неговия секретар Бертьоло. С хора от съдопроизводството започна да попълва обкръжението си.
В Лувен Юи му изнамери един монах с престъпно лице и тъмен живот, брат Анри дьо Сажбран, който беше по-вещ в магьосничество и сатанински заклинания, отколкото в църковно песнопение и благотворителни дела. Заедно с Анри дьо Сажбран, спомняйки си уроците на Беатрис д’Ирсои, бившият пер на Франция наименува восъчни кукли и ги намуши с игли: Филип, Сент-Мор, Матийо дьо Три.
14
Жан Бюридан, роден в 1295 година в Бетюн, в Артоа, бил ученик на Окам. Ползвал се с огромна репутация като философ и теолог. На тридесет-тридесет й две години станал ректор на парижкия университет. Прочул се още повече със спора си с папа Йоан XXII. През втората половина от живота си бил принуден да се оттегли в Германия. Умрял през 1360 година.