Филип VI от своя страна, начело на тържествено заседание на парижките теолози на хълма Сент-Жьонвиев, заплашваше гръмко, че ще издадат декрет за еретичност срещу стария папа, деветдесетгодишен вече, ако не се откаже от тезите си. Очакваше се впрочем близката кончина на Йоан XXII. Ала от осемнадесет години насам все я очакваха!
„Да оцелея — повтаряше си Робер, — това е най-важното. Да изтрая до деня на победата.“
Смъртта на неколцина негови врагове му вдъхваше надежда: ковчежникът Форже бе умрял в края на предишната година. Канцлерът Гийом Сен-Мор бе починал наскоро на свой ред. Нормандският херцог Жан, престолонаследникът, беше тежко болен, а даже Филип VI, както казваха, имал неприятности със здравето си. Може би магиите на Робер не бяха съвсем безвредни…
Робер се преоблече като послушник, за да се върне във Фландрия. Странен монах наистина бе този исполин с щръкнала над тълпите качулка, който влизаше с войнствена крачка в абатствата и молеше за гостоприемството, дължимо на божите хора, с тон, с какъвто би поискал копието си от оръженосеца!
В една трапезария в Брюж, навел глава над паницата, седнал на края на дългата мазна маса и преструващ се, че шепне молитви, без да знае дори първата дума, той слушаше монаха, който четеше житията на светците от малката ниша, издълбана в стената на равно разстояние от пода и тавана. Сводовете отпращаха монотонния му глас към насядалите около масата монаси, а Робер си казваше: „Защо да не завърша и аз така живота си? Покой, дълбокият манастирски покой, освобождение от всички грижи, отричане от всичко, сигурен подслон, редовно съществуване, край на броденията…“
Кой човек, бил той най-неспокойният, най-амбициозният най-жестокият, не е изпитвал изкушението на умиротворението, на отказа от всичко? Какъв смисъл имат толкова много борби, толкова безуспешни начинания, щом всичко трябва да свърши в гроба? Робер си мислеше за това, както пет години по-рано мечтаеше да се оттегли с жена си и децата си и да заживее спокойно в земите си. Но подобни мисли бързо отминават. Пък у Робер те се появяваха винаги много късно точно когато някакво събитие щеше отново да го тласне към истинското му призвание — действие и борба.
След два дни в Ганд Робер д’Артоа срещна Якоб Ван Артевелде.
Той беше на приблизително същата възраст като Робер: наближаваше петдесетте. Четвъртито лице, дебел корем, здраво стъпило върху нозете тяло. Ядеше и пиеше за петима, но главата му никога не се замайваше. На младини бе в свитата на Шарл дьо Валоа на остров Родос и доста бе пътувал. Познаваше на пръсти Европа. Този производител на мед, едър търговец на сукно, се бе оженил повторно за благородница.
Високомерен, фантазьор и жестокосърдечен, той си бе извоювал голям авторитет най-напред в родния си град Ганд, където се слушаше само неговата дума, а постепенно и в по-главните фламандски общини. Когато тепавичарите, сукнарите и производителите на бира, които съставляваха заможното съсловие в страната, предявяваха някакви искания пред графа или френския крал, те молеха Якоб Ван Артевелде да изрази мнението или недоволството им със силния си глас и ясното слово. Той не притежаваше никаква титла. Беше просто месир Ван Артевелде, пред когото всеки се кланяше. Не му липсваха врагове и той не правеше ни крачка без свита от шестдесет въоръжени слуги, които го чакаха пред вратите на домовете, където вечеряше.
Артевелде и Робер д’Артоа се измериха с очи и от пръв поглед прецениха, че са от една и съща порода — смели, ловки, прозорливи, жадни за власт.
Обстоятелството, че Робер е изгнаник, никак не смущаваше Артевелде: напротив, тази среща с бившия високопоставен благородник, шурей на крал, доскоро всемогъщ, а сега враг на Франция можеше да се окаже изгодна за буржоата от Ганд. А за Робер амбициозният гражданин на Ганд беше двайсет пъти по-достоен за уважение от владетелчетата, които му забраняваха достъпа в замъците си. Артевелде беше враждебно настроен към фландърския граф, следователно и към Франция, и беше могъщ сред съгражданите си. Именно това бе важно.
— Ние не обичаме Луи дьо Ньовер, той остана наш граф само защото кралят изби опълченията ни при Каселското възвишение.
— И аз бях там — каза Робер.
— Графът идва сред нас само за да иска пари и после да ги харчи в Париж. Нищо не разбира и нищо не желае да разбере от исканията ни. Не прави нищо по свой почин, само предава нелепите нареждания на френския крал. Неотдавна ни принудиха да прогоним английските търговци. А лично ние нямаме нищо против тях и пет пари не даваме за разногласията на „намерения крал“ и английския му братовчед по повод похода или шотландския трон. А ето че сега Англия, като репресивна мярка, ни заплашва да спре доставките на вълна. В деня, когато това стане, нашите тепавичари и тъкачи в Ганд и в цяла Фландрия просто трябва да счупят становете си и да затворят дюкяните си. Ала в същия ден, монсеньор, те ще вземат камите си… И Ено, Брабан, Холандия, Зеландия ще бъдат с нас, защото са свързани с Франция само с женитбите на владетелите си, а не със сърцето на народа, нито със стомаха му. Не можеш дълго да управляваш хора, които обричаш на глад.