Робер слушаше Артевелде с голямо внимание. Най-сетне един човек, който говори ясно, знае как стоят нещата и, изглежда, се опира на истинска сила.
— Защо открито не се съюзите с английския крал, щом пак ще се разбунтувате? — попита Робер. — И защо не се споразумеете с германския император, който е враг на папата, следователно враг и на Франция, която държи папата в ръцете си? Воините ви са смели, но действията им са ограничени, защото нямате конница. Подсилете ги с дружина английски рицари, дружина немски рицари и навлезте във Фландрия по пътя за Артоа. Обзалагам се, че там ще ви спечеля още много хора…
Той вече си представяше коалицията образувана, а самия себе си — яздещ начело на армия.
— Повярвяйте ми, монсеньор, често ми е минавала тази мисъл — отвърна Артевелде, — както и че лесно би било да говоря с английския крал и дори с императора Лудвиг Баварски, ако нашите буржоа бяха готови. Жителите на общините мразят граф Луи, ала все пак се обръщат към Франция, за да защити правата им. Положили са клетва за вярност към френския крал. Дори когато се вдигат с оръжие срещу него, той си остава техен господар. Освен това чрез една ловка маневра от страна на Франция наложиха на градовете ни да се съгласят да изплатят два милиона флорина на папата, в случай че се разбунтуват срещу сюзерена си, в противен случай сме заплашени с отлъчване. А хората се боят да останат без свещеници и църковна служба.
— Значи, са принудили папата да ви заплаши с отлъчване или разорение, та общините да кротуват по време на кръстоносния поход. Ами кой ще ви принуди да платите, когато френското войнство ще бъде в Египет?
— Знаете какви са простите хорица — забеляза Артевелде. — Дават си сметка, че са силни едва когато мине моментът да използват мощта си.
Робер изпразни голямата халба бира пред себе си. Пристрастяваше се към бирата, няма що. Той замълча за миг, вперил очи в дървената ламперия. Домът на Якоб Ван Артевелде беше красив и комфортен. Медните и калаените съдове бяха хубаво излъскани, дъбовите мебели лъщяха в полумрака.
— Значи, клетвата за вярност, положена пред краля на Франция, ви пречи да сключвате други съюзи и да се вдигнете с оръжие в ръка?
— Точно тя.
Въображението на Робер се запалваше бързо. От три години и половина той залъгваше глада си за отмъщение с жалка храна — магии, заклинания, наемни убийци, които не стигаха до посочените жертви. Внезапно надеждите му вземаха други измерения. Покълваше забележителна идея, достойна най-сетне за него.
— Ами ако английският крал стане крал на Франция? — попита той.
Артевелде го изгледа недоверчиво, сякаш се съмняваше дали правилно е чул.
— Повтарям, месир: ако английският крал е крал на Франция? Ако предяви правата си за френската корона, ако докаже, че Френското кралство е негово, ако той стане ваш законен сюзерен?
— Монсеньор, вие градите химери!
— Химери ли? — възкликна Робер. — Ами че спорът за френската корона изобщо не е решен, нито пък каузата е загубена! Когато възкачиха братовчед ми Валоа на трона… Когато аз го възкачих — сам виждате колко ми е благодарен!… — английската депутация дойде да изтъкне правата на кралица Изабел и на сина й Едуард. Това не беше толкова отдавна. Няма още седем години. Не ги чуха, защото не желаеха да ги чуят и защото аз наредих да ги качат на кораба им. Вие наричате Филип „намерения крал“. Защо не си намерите друг? А какво бихте казали, ако този въпрос се постави отново и кажат на вашите тепавичари, тъкачи, търговци и общинари: „Графът ви не е получил законно правата си. Той не трябваше да полага клетва за вярност пред френския крал. Вашият сюзерен е кралят в Лондон.“
Химера наистина, но много съблазнителна за Якоб Ван Артевелде. Вълната, идваща през морето от северозапад, грубите или скъпи платове, които поемаха обратно по същия път, трафикът на пристанищата, всичко подтикваше Фландрия да обърне погледите си към Английското кралство. Откъм Париж не идваше нищо освен събирачите на данъци.
— Но наистина ли вярвате съвсем основателно, монсеньор, че можете да убедите някого в това, което казвате, и че той би се включил в подобно начинание?