Монсеньор Адам Орлитън беше вече станал.
— Аз съм наясно със съвестта си — каза той. — Дошъл съм да взема думата от името на английския крал, гийенския херцог.
Той беше свикнал с подобни събрания, в които всичко е подготвено предварително, но все пак никой не се решава да заговори пръв. Той побърза да ги изпревари.
— От името на моя господар — поде той, — трябва да заявя, че най-близката роднина на покойния френски крал Шарл IV е кралица Изабел, сестра му, и поради това регентството трябва да се повери на нея.
Като се изключи Робер д’Артоа, който очакваше подобен удар, всички присъстващи останаха стъписани. Никой не беше се сетил за кралица Изабел, докато траеха предварителните съвещания и никой нито за минута не бе допуснал, че тя ще изяви подобно искане. Направо я бяха забравили. А ето че тя изплуваше из северните мъгли, призована от гласа на дребничкия епископ с подплатена шапчица. Имаше ли наистина права? Питаха се с поглед, съветваха се. Разбира се, безспорно, и ако се придържаха само до съображения за кръвно родство, тя имаше права, но изглеждаше абсурдно, че ги предявява.
Само след пет минути в съвета цареше пълен хаос. Всички говореха едновременно и повишаваха глас, без да се съобразяват с присъствието на мъртвеца.
Нима английският крал, гийенският херцог, в лицето на посланика си, беше забравил, че във Франция не могат да управляват жени, съгласно двукратно потвърдения от перовете, през последните години обичай?
— Нали така, лельо — подхвърли злобно Робер, като припомни на Мао времето, когато те толкова енергично се бяха спречкали по повод този наследствен закон, установен в полза на Филип Дългия, зет на графинята?
Не, монсеньор Орлитън не беше забравил нищо. Той не беше забравил по-специално, че гийенският херцог нито бе присъствувал, нито бе представен от някого — навярно защото умишлено е бил уведомен много късно, на събранията на перовете, когато съвсем произволно така нареченият салически закон е бил видоизменен относно правата над короната, тика че херцогът изобщо не го е ратифицирал.
Месир Мил дьо Ноайе, съветник на четирима крале и главен редактор, ако не и автор на въпросния салически закон, му отговори.
Тъй като крал Едуард II е поднесъл почитанията си на васал на крал Филип Дългия, трябва да се приеме, че го е признал за законен крал и с този си жест е ратифицирал правилника за наследяването.
Орлитън съвсем не тълкуваше така този факт. Съвсем не, месир! Отдавайки почит, Едуард II е потвърдил само, че Гийенското херцогство е васално на френската корона, нещо, което никой не мисли да отказва, макар че от сто и повече години не са уточнени границите на васалските им отношения. Така или иначе, отдаването на почит съвсем не означава признаване на наследствения закон. Пък и за какво разискват сега, за регентството или за короната?
— За двете неща, за двете едновременно — намеси се епископ Жан дьо Марини. — Защото монсеньор дьо Три каза много правилно: мъдростта ни налага предвидливост. И няма защо да се излагаме на опасността да бъдем изправени пред същите разисквания след два месеца.
Мао д’Артоа се опитваше да си поеме дълбоко дъх. Ах, колко я беше яд за неразположението, което чувствуваше, за този шум в главата, който й пречеше да разсъждава ясно. Не й отърваше нито едно от направените предложения. Тя беше против Филип дьо Валоа, защото ако подкрепеше него, щеше все едно да подкрепи Робер. Беше против Изабел поради старата си ненавист: та нали Изабел някога бе разобличила дъщерите й. Тя се обади с известно закъснение.
— Ако короната може да се даде на жена, тя съвсем няма да бъде вашата кралица, монсеньор, а само Жана Малката и регентството би трябвало да се повери на съпруга й, когото виждате тук, монсеньор д’Еврьо, или на вуйчо й, който е до мен, херцог Йод.
Почувствува се известно разколебаване от страна на бургундския херцог, фландърския граф, епископите на Лаон и Ноайон и дори в държането на младия граф д’Еврьо.
Човек би казал, че короната беше закачена между пода и свода, без да се знае къде ще падне, и няколко души протягаха шии.
Филип дьо Валоа отдавна бе изоставил благородната си неподвижност и правеше знаци на братовчед си д’Артоа. Робер стана.
— Хайде, хайде! — извика той. — Изглежда, че днес всеки бърза да се отрече от собствените си думи. Виждам госпожа Мао, любимата ми леля, готова да признае на Жана Наварска… — той наблегна на думата „Наварска“, като хвърли поглед към Филип д’Еврьо, за да му припомни уговореното, — …точно ония права, които неотдавна й оспори. Виждам благородният английски епископ да се позовава на действията на крал, когото се бори да свали от трона заради слабохарактерност, безгрижие и измяна… Чакайте, месир Орлитън! Не може да се изменя един закон всеки път, когато трябва да се приложи, и според волята на всяка страна. Единия път да служи на един, другия път — на друг. Ние обичаме и уважаваме кралица Изабел, нашата роднина, и не един от нас тук й помогна. Но искането й, в полза на което вие така добре пледирахте, изглежда неприемливо. Не мислите ли и вие така, монсеньори? — обърна се той към перовете, сякаш ги вземаше за свидетели.