Филип VI заповяда на Бенедикт XII да върне посланиците си, да спре разговорите, като го заплаши, че в противен случай ще конфискува цялото имущество на кардиналите във Франция.
После, придружен пак от драгоценния крал на Бохемия, от наварския крал и тъй многобройна свита от барони и рицари, че съставляваха едва ли не цяла армия, Филип VI пристигна през 1336 година да отпразнува Великден в Авиньон. Беше дал среща там на неаполския крал и на краля на Арагон. По този начин искаше да напомни на новия папа за неговите задължения и да го накара да разбере какво очакват от него. А ето че Бенедикт XII щеше да покаже с един присъщ нему номер, че не е съвсем магаре, както твърдеше, и че крал, желаещ да тръгне на кръстоносен поход, има известен интерес да запази благоразположението на папата.
На разпети петък Бенедикт се качи на амвона, за да изнесе проповед за страданията на Исус Христос и да насърчи кръстоносния поход. Можеше ли да постъпи другояче, след като четирима крале кръстоносци и две хиляди рицари с копия лагеруваха край града му? Ала още следващата неделя Филип VI, заминал да инспектира големия си флот по провансалското крайбрежие, получи немалко изненадан едно красиво изписано на латински писмо, с което папата го освобождаваше от положения обет и клетви. Тъй като християнските нации все още воюваха помежду си, светият отец не беше съгласен най-доблестните защитници на църквата да заминат за земите на неверниците.
Походът на династията Валоа щеше да стигне едва до Марсилия.
Кралят-рицар напразно взе заповеднически тон. Бившият монах от ордена Сито заговори още по-заповеднически. Ръката, която благославяше, можеше и да отлъчва, а мъчно можеха да си представят кръстоносен поход, лишен от благословията на светия отец още в началото!
— Уредете, синко, разногласията си с Англия, както и висящите въпроси с Фландрия. Оставете на мен да уредя затруднените ви отношения с германския император. Донесете ми сигурно и трайно доказателство, че над държавите ни ще цари истински мир и тогава можете да приобщите неверниците към добродетелите, за които вие самият сте дали личен пример.
Така да бъде! Щом папата изискваше, Филип щеше да уреди спорните въпроси. И на първо място с Англия… като принуди младия Едуард да изпълни задълженията си на васал и незабавно да му предаде изменника Робер д’Артоа, когото бе приютил в кралството си. Когато са оскърбени, привидно гордите духом търсят подобни жалки възмездия.
Когато заповедта за екстрадирането на Робер, предадена от сенешала на Гийена, пристигна в Лондон, Робер бе закрепил вече положението си в английския двор. Неговата сила, маниери, словоохотливост му бяха спечелили многобройни приятели. Старият Хенри Кривата шия му пееше хвалебствия. Младият крал имаше голяма нужда от опитен човек, който добре познава работите във Франция. А кой бе по-добре осведомен от граф д’Артоа? Нещастията му будеха съчувствие, защото самият той можеше да бъде използван.
— Ваше величество, братовчеде, ако смятате, че присъствието ми в кралството може да бъде опасно или вредно за вас, предайте ме на ненавистта на Филип, злонамерения крал. Не бих могъл да се оплача от вас, след като ми оказахте такова гостоприемство. С основание ще осъдя само себе си, загдето, противно на справедливостта, дадох короната на проклетия Филип, вместо на вас, когото още не познавах достатъчно! — каза Робер, при това с разперена върху гърдите ръка.
Едуард III отговори невъзмутимо:
— Братовчеде, вие сте мой гост и сте ми особено ценен със съветите си. Ако ви предам на френския крал, ще накърня не само честта, но и интересите си. Освен това вие сте приет в кралство Англия, а не в херцогство Гийена… Френското сюзеренство не се разпростира чак дотук.
Искането на Филип VI бе оставено без отговор.
И ден след ден Робер имаше възможност да продължава да печели съмишленици. Той наливаше отровата на изкушението в ушите на Едуард или на съветниците му. Влизаше при младия крал с думите:
— Приветствувам истинския крал на Франция…
Не пропущаше случай да изтъкне, че салическият закон бе просто измислен при дадени обстоятелства и затова правата на Едуард върху френската корона са напълно основателни.
При втората заповед да предаде Робер Едуард III отговори, като предостави на изгнаника три замъка и хиляда и двеста марки пенсия.
Впрочем точно тогава Едуард засвидетелствува признателността си към всички, които му бяха служили вярно: направи приятеля си Уилям Монтегю граф на Сализбъри и раздаде титли и ренти на младите лордове, подпомогнали го през паметната нощ в Нотингам.