Можеше ли да подкрепи тезата си с по-убедителен довод? Обвиняваше се, че е допринесъл за избирането на Филип VI, противно на законното право. Признаваше се за виновен, но излагаше и основанията си. Преди да стане крал, Филип дьо Валоа му обещал, че ще установи пълна законност във всичко, че между двете страни ще се възцари окончателно мир, като английският крал ще владее цяла Гийена, на Фландрия ще се дадат свободи, които гарантират преуспяването на търговията, а на самия него ще се върне Артоа. Така че Робер бе действувал с оглед на мирно съжителство и общо благоденствие. Доказано е обаче, че човек трябва да се основана само на правото, а не на измамните обещания на хората, щом днес наследникът на Артоа е изгнаник, Фландрия — обречена на глад, а Гийена — заплашена със секвестиране!
В такъв случай, щом трябва да се воюва, нека поне да не се бият заради празни спорове, под каква форма да се положи клетва за вярност пред сюзерена, кои владения да се запазят или какви точно да бъдат задълженията на васалите. Нека вюват заради единствения, важен повод — чия да бъде френската корона. А от деня, когато английският крал я положи на главата си, нито в Гийена, нито във Фландрия няма да има вече причина за раздори. Няма да липсват съюзници в Европа, и владетели, и народи ще бъдат с тях.
И ако за тази цел, за да служи на тази велика кауза, която ще промени съдбините на народите, благородният сир Едуард се нуждае от нечия кръв, Робер д’Артоа протегнал ръце извън кадифените си ръкави към краля, към лордовете, към общините, към цяла Англия предлагаше своята кръв.
III. ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО В КУЛАТА НЕЛ
Когато епископ Хенри Бургхърш, ковчежник на Англия, придружен от Уилям Монтегю, новия граф Сализбъри, Уилям Боун, новия граф Нордхемптън, Робърт Юфърт, новия граф Сюфолк, представи на Петдесетница в Париж писмото, с което Едуард III Плантагенет отказваше да се подчини на Филип VI дьо Валоа и предявяваше правата си над френската корона, също както кралят на Йерихо пред Йешуа, Филип избухна в смях.
Добре ли бе чул? Братовчедчето му Едуард му заповядваше да му предостави короната на Франция? Филип погледна двамата си роднини — наварския крал и бурбонския херцог. Той току-що бе обядвал с тях. Беше в добро настроение. Белите му бузи и големият нос бяха порозовели и той току прихваше наново.
Ако епископът, благородно опрян на жезъла си, и тримата английски благородници, сковани в ризниците си, бяха дошли с някакво по-умерено съобщение, например отказа на господаря им да предаде Робер д’Артоа или възражение срещу декрета за секвестиране на Гийена, Филип навярно щеше да се разсърди. Но да иска короната и цялото кралство! Това посолство действително беше комично.
Но, разбира се, правилно бе чул: салически закон не съществува и коронясването му е незаконно…
— А фактът, че перовете ме избраха за крал по своя воля, че реймският архиепископ ме помаза преди девет години, и това ли не съществува, месир епископе?
— Повечето перове и барони, които са ви избрали тогава, са мъртви вече — отвърна Бургхърш, — а някои от тях се питат дали това, което са сторили тогава, е било одобрено от бога!
Все още разтърсван от смях, Филип отметна глава назад, като оголи шията си.
Ами когато крал Едуард бе дошъл да положи клетва за нярност в Амиен, нима не го бе признал за крал?
— Тогава нашият крал е бил малолетен. За да бъде валидна клетвата за вярност, положена от него, е трябвало да бъде съгласувана с регентския съвет, а тя е била дадена по заповед на предателя Мортимър, който междувременно бе обесен.
А, не ще и дума, не му липсваше наглост на този епископ, когото Мортимър бе направил свой канцлер и пръв съветник, който бе придружил Едуард в Амиен и лично бе прочел традиционния текст на клетвата!
Какво разправяше сега със същия глас? Че Филип, като граф дьо Валоа, трябва да положи клетва за вярност пред Едуард! Защото английският крал охотно признавал на френския си братовчед владението на Валоа, Анжу, Мен и дори перската титла… Преголямо великодушие наистина!
Но къде се намираха, боже мой, тези хора, за да произнасят подобни нелепости?
В двореца Нел, защото на път от Сен Жермен за Венсен кралят прекарваше деня в това жилище, подарено на съпругата му. Защото както дребните благородници казваха: „Ще бъдем в голямата зала“ или „в стаята с папагалите“, или „ще вечеряме в зелената стая“, кралят решаваше: „Днес ще обядвам в двореца Лувър“ или „в Сите“ или пък „при сина ми, нормандския херцог“ в двореца, който някога принадлежеше на Робер д’Артоа.