Хенри Кривата шия, вече почти сляп, го съветваше да бьде благоразумен, обратно на Робер, който го подтикваше към незабавно действие. Какво чакаше Едуард, та не тръгва на поход? Да измрат фламандските владетели, с които бе успял да се съюзи? Ръката на Жан дьо Ено, изгонен сега от двора на Франция, след като се ползваше с такова благоволение там и присламчил се отново към английския двор, да няма сила да вдигне меча? Да се уморят тепавичарите от Ганд и Брюж и да почнат да виждат по-малко изгоди от неудържаните обещания на английския крал, отколкото от подчинението си на френския крал?… Едуард би желал да има ясни уверения от страна на германския император, ала императорът нямаше да рискува да бъде за втори път отлъчен, преди английските войски да стъпят на континента! И разговаряха, преговаряха, тъпчеха на място. Липсваше смелост и на двете страни, това бе истината.
Нима Робер можеше да се оплаче от нещо? Привидно от нищо. Имаше замъци и пенсии, вечеряше до краля, пиеше до краля, радваше се на всички възможни почести. Омръзна му обаче да изразходва от три години насам усилията си за хора, които не искаха да се излагат на опасност, за един младеж, комуто предлагаше корона, и то каква корона! А той не посягаше да я вземе. Освен това Робер се чувствуваше самотен. Изгнанието, макар позлатено, му тежеше. Какво можеше да каже на младата кралица Филипа, освен да й разправя за дядо й Шарл дьо Валоа и за баба й графиня Анжу-Сицилийска? От време на време имаше чувството, че самият той е дядо.
Искаше му се да види кралица Изабел, единствения човек в Англия, с когото наистина имаше общи спомени. Но кралицата-майка не се вестяваше вече в двора. Тя живееше в Кестл Райзинг, в Норфолк, където синът й я посещаваше доста рядко. След екзекутирането на Мортимър тя бе изгубила интерес към каквото и да било…
Робер се измъчваше от носталгия, присъща на всеки изгнаник. Мислеше си за госпожа дьо Бомон. Как ли ще изглежда тя след толкова години затворничество, когато я види отново, ако изобщо им е отредено да се съберат? А той самият ще познае ли синовете си? Ще види ли някога отново дворците си в Париж и в Конш, ще види ли отново Франция? Както се влачеше тази война, която с такава мъка бе раздухал, ще трябва да стане столетник, преди да зърне отново родината си!
И така тази сутрин, недоволен, раздразнен, той тръгна сам на лов, за да убие времето и за да забрави. Но тревата, поддаваща се под копитата на коня, гъстата английска трева, бе по-сочна и по-напоена с вода от тревата край Уш. Небето бе бледосиньо с малки разпокъсани облачета, литнали много високо. Майският ветрец галеше плетищата от цъфнали глогини и нацъфтелите бели ябълки, подобни на ябълките и глогините на Нормандия.
Робер д’Артоа скоро щеше да навърши петдесет години, а какво бе направил в живота си? Бе пил, ял, развратничил, ловувал, пътувал, бъхтал се бе за себе си и за държавата, участвувал бе в турнири, съдил се бе повече от всеки друг негов съвременник. Никой не бе изпитал в живота си повече превратности, бури и терзания. Но никога не бе използвал настоящия миг. Никога не се бе замислял истински какво прави, за да му се порадва точно тогава. Духът му бе вечно насочен към бъдещето, към утрешния ден. Отдавна вкусът на виното му бе вгорчен от копнежа да го пие в Артоа. Когато се любеше, мисълта му бе заета с поражението на Мао. На най-веселия турнир грижата да си осигури съюзници го караше да обуздава поривите си. Когато скиташе прокуден от родината си, кашата по времв на краткия отдих, бирата в странноприемниците бяха винаги примесени с тръпчивостта на озлоблението и омразата. А и днес, за какво мислеше? За утре, за по-късно. Някакво бясно нетърпение му пречеше да се порадва на хубавата сутрин, на широкия хоризонт, на така приятния за дишане въздух, на птицата, едновременно дива и покорна, вкопчила се в ръката му…Това ли значи да живееш и тези изпепелени надежди ли остават единствени след петдесет години прекарани на земята?
Виковете на щитоносеца му, застанал на пост пред него на една могила, го изтръгнаха от горчивите му размисли.
— Пуснете я да литне, пуснете я да литне! Птицата, монсеньор, птицата!
Робер се изправи на седлото, присви клепачи. Киприят сокол със скрита под кожена качулка глава потрепери върху ръката му. Чу се шум на смачкани тръстики и една чапла излетя от брега на реката.