— Пуснете сокола, пуснете сокола! — продължаваше да вика оръженосецът.
Голямата птица летеше ниско, срещу вятъра, и се насочваше към Робер. Той я остави да отмине и щом чаплата се отдалечи на около триста стъпки, той махна качулката на сокола и с широк замах го хвърли във въздуха.
Соколът описа три кръга около главата на господаря си, спусна се досам земята, забеляза плячката, която му сочеха, и литна право към нея като стрела от арбалет. Щом разбра, че я преследват, чаплата удължи шия и повърна рибите, които бе погълнала в реката, за да намали теглото си. Но соколът приближаваше. Той се изкачваше устремно нагоре, като се виеше спираловидно във въздуха. Размахвайки силно крила, чаплата се издигаше в небето, за да не би хищникът да я клъвне по главата. Тя се издигаше, издигаше и се смаляваше за погледа, но не напредваше бързо, защото летеше срещу вятъра и самото изкачване я забавяше. Трябваше да се върне надолу. Соколът още веднъж се завъртя спираловидно във въздуха и се спусна над чаплата. Тя се отмести настрана и ноктите му не можаха да се вкопчат в нея, но замаяна от удара, тя пада като камък петдесетина метра, а после продължи да бяга. Соколът пак връхлетя над нея.
Робер и оръженосецът му следяха, вдигнали глави, двубоя, в който пъргавината взимаше връх над големината, бързината — над силата, и войнствената стръв над миролюбивите инстинкти.
— Я гледай тази чапла! — викаше Робер разпалено. — Та това е възможно най-малодушната птица! Четири пъти по-голяма е от моя керкенез. Само с един удар на дългата си човка би могла да го утрепе, а бяга страхопъзлата, бяга! Хайде, смелчага мой, удряй! Ах, какво смело птиче! Ето, ето, оная отстъпва, той се вкопчи в нея!
Робер пришпори коня в галоп, за да отиде към мястото, където щяха да паднат двете птици. Соколът стискаше с ноктите си шията на чаплата. Тя навярно се задушаваше. Едва-едва замахваше с широките си криле и увличаше в падането си надолу и победителя. На няколко стъпки от земята грабливата птица разтвори нокти и остави плячката си да падне сама, а после се нахвърли върху й и я довърши, кълвейки очите и главата й. Робер и оръженосецът бяха вече там.
— Хвърли му примамката, примамката! — каза Робер.
Оръженосецът откачи от седлото си един мъртъв гълъб и го хвърли на сокола, за да го „примами“. Полуизмама в същност: добре дресираният сокол трябва да се задоволи с това възнаграждение, без да докосне плячката си. И доблестното соколче с окървавена главичка изяде мъртвия гълъб, без да махва крачето си от чаплата.
Оръженосецът слезе от коня, прибра чаплата и я подаде на Робер. Великолепна чапла: както я държеше така, провиснала надолу, тя бе дълга от човката до краката почти колкото човек.
— Много страхлива птица наистина. Дори не е приятно да я уловиш. Тези птици са кресльовци, които се плашат от сянката си и се разпищяват, щом я видят. Този дивеч би трябвало да се остави на селяндурите.
Наситен и покорен на свирката на господаря си, соколът отново кацна на ръката на Робер. Той му сложи пак качулката. После поеха в тръст към замъка.
Внезапно щитоносецът чу смях: Робер д’Артоа се изсмя рязко и звънко, привидно без причина и конете трепнаха.
Когато се върнаха в Уиндзор, оръженосецът попита:
— Какво да я правя чаплата?
Робер погледна към кралското знаме, което се развяваше над кулата на Уиндзор, и на лицето му се изписа подигравателно и зло изражение.
— Вземи я и ела с мен в кухнята — отвърна той. — А после ще ми издириш един или двама менестрели измежду тези, които се намират в замъка.
V. ОБЕТИ ПО ПОВОД ЧАПЛАТА
Вече поднасяха четвъртото ядене, а мястото на граф д’Артоа вляво от кралица Филипа беше още празно.
— Не се ли е прибрал братовчед ни Робер? — попит Едуард III, който, сядайки на масата, се бе изненадал от отсъствието му.
Един от многобройните млади благородници, натоварени ли режат месото, които сновяха зад сътрапезниците, отговори, че преди два часа видял Робер на връщане от лов.
— Робер се държи в двора ви, сир племеннико, също както би се държал в странноприемница. Впрочем подобно поведение от негова страна никак не е учудващо! — забеляза Жан дьо Ено, чичото на кралица Филипа.
Жан дьо Ено, който претендираше, че е абитър по галантно рицарство, никак не обичаше Робер, в чието лице винаги виждаше клетвопрестъпника, изгонен от Франция зариди подправяне на печати. И той осъждаше Едуард III, че му оказва такова голямо доверие. Освен това някога Жан дьо Ено беше влюбен в кралица Изабел, също както Робер, и също като него не се бе радвал на успех. Но бе оскърбен от непочтителния начин по който Робер говореше за нея между приятели.