Едуард не се обади и не вдигна клепачи, докато стихне раздразнението, което беше го обзело. Сдържаше лошото си настроение, за да не могат да кажат после: „Кралят се изказа несправедливо!“ После вдигна поглед към графиня Сализбъри, която явно беше най-привлекателната дама в двора му.
Висока, с красиви черни плитки, обло гладко лице с блед тен, с очи, удължени от теменужната сянка на клепачите, графиня Сализбъри випаги оставяше впечатление, че е унесена в мечти. Подобни жени са опасни, защото мислят под привидната си замечтаност. Очите с теменужни кръгове често срещаха погледа на краля.
Уилям Монтегю, граф Сализбъри, не обръщаше внимание на разменените помежду им погледи, първо, защото беше еднакво сигурен както в добродетелта на жена си, така и в лоялността на краля, и още защото сам той бе увлечен в този миг от смеховете, живия говор и чуруликането на дъщерята на граф Дерби, негова съседка на масата. Почестите се сипеха над граф Сализбъри. Наскоро бе назначен за пазител на петте пристанища и маршал на Англия.
Ала кралица Филипа беше неспокойна. Жената е винаги неспокойна, когато, докато тя е бременна, вижда, че съпругът й доста често обръща очи към друго лице. А Филипа отново чакаше дете и не получаваше от Едуард всички прояви на благодарност и радостна изненада, каквито така щедро й бе дарявал при първото й майчинство.
Едуард бе двадесет и пет годишен. От няколко седмици си бе пуснал руса брада, която обграждаше само брадичката му. Дали за да се хареса на графиня Сализбъри? Или за да придаде повече авторитетност на все още младежкото си лице? С тази брада младият крал започваше да прилича малко на баща си. Като че ли потомъкът на Плантагенетите искаше да се изяви в него и се бореше с внука на Капетите. Мъжът, просто само като живее, се деградира и ставайки по-силен, престава да бъде така чист. Всеки извор, колкото и прозрачно бистър да е, не може да не почне да влачи кал и тиня, щом се превърне в река. Госпожа Филипа основателно се тревожеше.
Внезапно отвън се чуха остри звуци на вивула и лютня и вратата се отвори. Две млади камериерки, на не повече от четиринадесет години, се появиха с венци от листа на глава и дълги бели ризи, като пръскаха пред себе си перуники, маргаритки и шипкови цветчета от кошницата, която носеха. В същото време те пееха: „Отивам в зелената горичка, защото любовта ме зове“. Зад тях вървяха двама менестрели и им акомпанираха на инструментите си. Най-отзад идваше Робер д’Артоа, надминаващ с половин ръст малкия оркестър и вдигнил с две ръце печената чапла, поставена върху голям сребърен поднос.
Целият двор първо се усмихна, после се разсмя от комедийното му влизане. Робер д’Артоа бе влязъл в ролята на млад благородник, поднасящ месото. Мъчно можеше да се изнамери по-мил и по-забавен начин да измолиш прошка за закъснението си.
Прислужниците преустановиха сервирането и с нож или шиш в ръка бяха готови да се наредят, за да вземат участие в играта.
Но внезапно исполинът заговори високо, като заглуши секта, лютнята и вивулата.
— Направете ми път, проклети изменници! Идвам да поднеса подарък на краля ви.
Всички продължаваха да се смеят. „Проклети изменници“ им се струваше весела находка. Робер се спря пред Едуард III като понечи да коленичи, му поднесе чаплата.
— Сир — извика той, — ето ви една чапла, уловена от сокола ми. Това е най-страхливата птица на света, защото бяга пред всички други. Според мен хората от вашата страна би трябвало да й се кланят и ми се струва, че тя би подхождала повече на вашия герб, отколкото лъвовете. На вас ви я поднасям, крал Едуард, защото тя по право се пада на най-страхливия и най-малодушния владетел на този свят, на когото са отнели палагащото му се по наследство кралство Франция, а не му стига смелост да си извоюва нещо, което му принадлежи. Настана тишина. Изпълнена с тревога за едни, с възмущение за други, тя замести смеховете им. Полунадигнали се от столовете си, Сализбъри, Сюфолк, Гийом дьо Мони, Жан дьо Ено чакаха само един жест на краля, за да се нахвърлят срещу граф д’Артоа. Робер не изглеждаше пиян. Полудял ли беше? Сигурно, защото никога не бяха чували никого в ничий двор и особено чужденец, прокуден от родината си, да държи такъв език.
Страните на младия крал пламнаха. Едуард гледаше Робер право в очите. Щеше ли да го изгони от залата и от кралството си?
Едуард никога не заговорваше веднага, защото знаеше, че всяка кралска дума е важна дори когато казва само лека нощ на оръженосеца си. Да затвориш насила нечия уста, не значи да премахнеш оскърблението, което тя е произнесла. Едуард бе мъдър, а освен това бе честен. Не проявяваш смелост, като в момент на гняв отнемеш на роднината, когото си приютил и който ти служи, оказаните благодеяния. Не проявяваш смелост, като хвърлиш в затвора един човек само защото те е обвинил в малодушие. Проявяваш смелост, като докажеш, че обвинението не е вярно. Той стана.