— Понеже ме наричат страхливец пред дамите и моите барони, по-добре е да кажа какво мисля по този въпрос. И за да ви уверя, братовчеде, че съвсем не от малодушие все още се въздържам, обещавам ви, че преди да изтече годината, ще преплавам морето, за да си премеря силите с краля, предявяващ права над френската корона, дори ако той излезе срещу мен с десеторно по-голяма войска. Благодаря ви за чаплата, която сте уловили за мен, и я приемам с удоволствие.
Сътрапезниците стояха безмълвни. Но чувствата им се бяха променили и по естество и по размери. Гърдите им се издуваха, сякаш всеки чувствуваше нужда да поеме повече нъздух. Една лъжица падна и иззвънтя прекалено силно в тишината. Тържествуващ блясък играеше в зениците на Робер. Той се поклони и каза:
— Сир, мой млади и доблестни братовчеде, не очаквах друг отговор от вас. Благородното ви сърце заговори. Много се радвам за ваша чест. А за себе си, сир Едуард, съм много обнадежден, защото ще мога да видя отново съпругата си и децата си. В името на бог, който ни чува, се заклевам да бъда винаги пред вас в боя и се моля да ми бъде даден достатъчно дълъг живот, за да ви служа и да си отмъстя.
После се обърна към насядалите около масата.
— Благородни лордове, няма ли всеки от вас желание да даде обет, както стори любимият ви крал?
Все още в ръце с печената чапла, върху крилете и опашката на която готвачът бе забол отново няколко пера, Робер пристъпи към Сализбъри. — Благородни Монтегю, към вас се обръщам най-напред.
— Граф Робер, изцяло съм на ваше разположение — заяви Солизбъри, който само миг преди това беше готов да се нахвърли върху него. Той се изправи и каза: — Щом кралят, нашият господар, посочи своя противник, аз пък избирам моя. И понеже съм маршал на Англия, давам обет, че няма да се успокоя, преди да победя в боя маршала на Филип, лъжекраля на Франция.
Обзета от въодушевление, цялата маса заръкопляска.
— И аз, и аз искам да положа обет! — извика, като плесна с рьце младата дьо Дерби. — Защо дамите да нямат право да полагат обет?
— Могат да го сторят, мила графиньо — отвърна Робер, — и то особено ползотворно. Така мъжете по-твърдо ще устоят на думата си. Хайде, девойчета — обърна се той към двете момичета с венците, — подновете песента си в чест на дамата, която иска да положи обет.
Менестрели и девойки подеха отново: „Отивам в зелената горичка, защото любовта ме зове.“
— Полагам обет и обещавам пред бога, че няма да се омъжа, било за принц, граф или барон, преди благородният лорд Сализбъри да изпълни обета си. А когато се върне, ако остане жив, предоставям му моето тяло и то от все сърце.
Този обет предизвика известна изненада и Сализбъри се изчерви. Хубавите черни плитки на графиня Сализбъри не трепнаха. Само устните й се присвиха леко иронично и очите й с теменужни сенки потърсиха погледа на крал Едуард, сякаш за да му внушат: „Няма защо да се притесняваме!“
Робер се спря по същия начин пред всеки сътрапезник, като караше менестрелите да свирят, а момичетата да пеят, за да даде време на барона да подготви обета си и да избере противника си. Граф Дерби, баща на девойката, направила толкова дръзко изявление, обеща да предизвика на двубой фландърския граф. Новоизбраният граф Сюфолк назова краля на Бохемия. Младият Готие дьо Мони, съвсем запален още, защото наскоро бе посветен в рицарство, направи много силно впечатление на всички, като обеща да превърне в пепелища всички градове около Ено, които принадлежат на Филип дьо Валоа, дори ако се наложи за тази цел да вижда занапред света само с едно око.
— Е добре, така да бъде — възкликна графиня Сализбъри, негова съседка на масата, като постави пръстите си върху дясното му око. — А когато изпълните обещанието си, нека любовта ми ощастливи този, който най-много ме обича: това е моят обет.
И тя гледаше в този миг краля. Но наивният Готие, който си въобразяваше, че това обещание е предназначено за него, задържа клепача си спуснат, след като дамата махна пръстите си. После извади червената си кърпа и я върза около челото си, за да скрие окото си.
Мигът на чисто величие отмина. В словесното състезание за храброст вече се примесиха смехове. Чаплата беше пред месир Жан дьо Ено, който се бе надявал, че предизвикателството на Робер ще завърши иначе. Не обичаше да му дават уроци по чест и кукленското му лице трудно прикриваше недоволството.