Какъв идиот съм, помислих с рязко облекчение, докато чаках кафето да стане. Колко пара̀ мина през мене и да се окажа отново така (приличен човек, четиричленно семейство), както и на най-бедния не прилича пред една Нова година. Какво съм мислил? Какво е това вечно упование, с което тъй щастливо, та даже и лекомислено, си тече до ден-днешен животът ми? Дърт и глупав оптимист. Всички накрая излизат по-умни от мене. Особено онези, които на нищо не вярват. Които не са усетили думата „упование“ вътре в душата си и сега — и занапред — ще се оправят сами. Подозрителните. Скептичните. Предварително състарените от живота.
Загледан в лимонената малка елха, замислен за баща ми, който в пределната възраст полека си отиваше, открих внезапно и с един дълбок, ужасен писък в мене, че той, разбира се, баща ми, е бил моето упование винаги и че затуй сега (в глупавата, малка, но тъй болезнена безизходица пред прага на Новата година) се мразя. Отгледан от майка ми и от баща ми така, както се опитах да отгледам лимона, бях някак си отраснал. Заякнал. Нормален и здрав. И по моите клони имаше две лимончета (макар още зеленки) — какво, господи, имаше страшно?
Глупаво, не страшно; човек не е лимон — да чака други да го поливат; той не е растение; той е животно; а лично аз се оказах просто един дърт глезльо, който е и глупав, щом не е разбрал, че вечното упование в бащата и майката не може да бъде наистина вечно — такава беше речта ми, докато пиех кафето полека, загледан в кафявите очи срещу мене.
Малкото наше лимонче извика отдолу, че има писмо от баба и ние му извикахме да го донесе горе веднага. Докато чакахме, си мислехме как трябва отсега да почна да им обяснявам, че те не са лимончета, а човеци. Че няма да има кой вечно да ги полива. Че трябва сами да се учат да съществуват, че всички родители един ден си отиват, и тъй нататък; казах част от това на жена ми, но тя слушаше с по-голям интерес стъпките на сина си, който носеше писмото.
Мамините,
Нощес май за пръв път през живота си почувствах толкоз страх и слабост, татко ви ме буди и вика, че умира. Прилъгах го, заспа, след десет минути пак ме вика, пак умира. Може и да не му беше добре, че вената му се разкъсала от инжекциите, кара ме да му приготвям дрехите за погребение, да ги види. Приготвих му ги, какво да правя. Как да е, с „ох“ и „ах“, се съмна. Отивам си, вика той, това е, няма да се плашиш, нали един ден все трябва човек да си отиде. И тогаз донесоха писмото ви. Чета го аз, чета му, че се чудите дали да идвате, или да не идвате, и като го погледнах — станал от леглото. Ухилил се до ушите и вика: „Я да махаш тези умиралски дрипи и да вървиш да купиш една пуйка. С какво ще ги посрещаме, а?“ Тръгна из стаята, приказва, очите му светнали. Прави планове, като се съберем по-близо в новата къща, как щял да гледа трийсет пуйки, прасета, взе да чертае модерна кочина, не се спира. Значи, вика, ние не сме баш забравени и изоставени двама старци, народът си идва, тръгвай за пуйка, че да не взема сопата… Какво повече да ви пиша. Чакаме ви и няма да ви пуснем да светнете пак за един ден само, а ще постоите, нали децата имат ваканция, че да се порадваме и ние.
Отстрани на листа:
А, и едни шушони да ми купите, трийсет и осми номер, че тука няма.
Прочетох го на глас и когато вдигнах очи, жена ми беше станала права.
— Да стягам ли багажа?
— Веднага — казах аз, докато се удивлявах как е възможно за две минути мрачното да стане толкова светло, а неизбежното да избяга безследно. — Ами сега пък няма подарък за старците, така ли ще им идем, с празни ръце?
— А това лошо ли е? — каза жена ми, като грабна лимоновото дръвче и започна да му увива саксията в разни шарени станиоли. — И подарък, и елха, и ще му се радват наистина.
Половин час по-късно четиримата бяхме в колата — весели, шумни и възбудени — по пътя на вечното упование, който път — господи, как не съм забелязал! — бил двупосочен.
В бързината и в радостта от тази мисъл дори забравихме да приберем чаршафите от терасата. Но когато се сетихме, даже и жена ми не съжаляваше.
Защото те, предметите и парите, никога не са били и никога не могат да бъдат по-важни от самите нас.
Тъй както на едно лимоново дръвче съвсем не му е нужна бира „Радебергер“ и никакви особени указания, а просто вечното, великото упование под слънцето — в собствените му корени и плодове.