Джулиан Барнс
Лимони на масата
На Пат
Кратка история на бръснарството
1
Първия път, след като се преместиха, майка му дойде с него. Вероятно за да провери бръснаря. Сякаш думите „отзад и отстрани късо, отгоре съвсем леко взето“ можеха да означават нещо различно в този нов квартал. Не му се вярваше. Всичко друго беше същото: столът за изтезания, хирургическите миризми, ремъкът за точене и бръсначът, сгънат не под безопасен, а под заплашителен ъгъл. И най-вече мъчителят беше същият, откачалка с големи ръце, който така ти навежда главата, че почти ти прекършва гръкляна, и ти боде ухото с бамбуков палец. „Моля за инспекция, мадам“ — рече мазно той, когато свърши. Майка му изплува от погълналото я списание и се изправи. „Чудесно — каза вяло тя, надвесена над него и лъхаща на алкохол. — Следващия път ще го пратя сам.“ Навън тя потърка бузата му, погледна го с празен поглед и промърмори: „Горкото ми остригано агънце.“
Сега отиваше сам. Крачейки покрай агенцията за недвижими имоти, магазина за спортни стоки и старинната сграда на банката, репетираше как ще каже: „Отзад и отстрани късо отгоре съвсем леко взето.“ Повтаряше го настойчиво, без запетайката; думите трябваше да се изрекат без грешка, като молитва. В джоба му имаше лира и три пенса; натъпка носната си кърпа по-надълбоко, да охранява монетите му. Мразеше, че не му позволяват да се страхува. При зъболекаря беше по-просто: майка ти винаги идва с теб, винаги те боли, но накрая те черпят с бонбонче заради храбростта, а на излизане се правиш на железен пред пациентите в чакалнята. Родителите ти се гордеят с теб. „Тежка ли беше битката, войниче?“ — ще го попита баща му. Болката ти отваря света на думите, които си разменят големите. Зъболекарят казва: „Кажи на баща си, че ставаш за боец в задморска мисия. Той ще разбере.“ Когато се връщаше вкъщи, баща му питаше: „Тежка ли беше битката, войниче?“, а той отговаряше: „Мистър Гордън казва, че ставам за боец в задморска мисия.“
Почувства се като голям човек, когато успя да надвие възрастната пружина на вратата. Но бръснарят просто кимна, посочи му с гребена редицата столове с високи облегалки и отново се надвеси над някакъв белокос старчок. Грегъри седна. Столът му скърцаше. Допишка му се. До него имаше кошче със списания, които не посмя да разгледа. Взря се във фъндъците коса по пода, напомнящи новородени хамстерчета.
Когато дойде неговият ред, бръснарят сложи дебела мушамена възглавница на стола. Този жест му се стори обиден: носеше дълги панталони от десет месеца и половина. Но така се отнасяха възрастните — никога не знаеш какви са правилата, никога не си сигурен дали изтезават всички по този начин или само теб. Като сега: бръснарят се опитваше да го удуши с чаршафа, който затегна около врата му, а после напъха и кърпа под яката му.
— Какво можем да направим днес за теб, младежо? — Тонът му намекваше, че такъв долен и лъжлив гамен, на какъвто явно приличаше, може да се шляе из квартала по най-различни причини.
След като помълча известно време, Грегъри каза:
— Искам да ме подстрижете.
— Е, значи си улучил мястото. — И бръснарят го потупа по темето с гребена си, не жестоко, но не и съвсем леко.
— Отзад-и-отстрани-късо-отгоре-съвсем-леко-взето.
— Дадено — рече бръснарят.
Приемаха момчета само в определени часове през работните дни. Една табелка на вратата гласеше: „Събота сутрин не подстригваме момчета.“ Събота следобед и без това беше затворено, тъй че просто можеше да пише: „В събота вход забранен за момчета.“ Те трябваше да се подстригват, когато тук не влизаха мъже. Поне работещите мъже. Той ходеше в часовете, когато клиентите бяха пенсионери. Имаше трима бръснари, всичките на средна възраст, с бели престилки, разпределящи времето си между хлапета и дядовци. Мазнеха се на тези покашлящи старчоци, водеха тайнствени разговори с тях и се правеха, че страшно обичат работата си. Старчоците носеха палта и шалове дори през лятото и на тръгване оставяха бакшиш. Грегъри наблюдаваше разплащането с крайчеца на окото си. Тайно кратко ръкостискане и размяната е осъществена, а двамата участници се преструват, че изобщо не се е състояла.
Момчетата не оставяха бакшиш. Може би затова бръснарите не ги обичаха. Хем плащаха по-малко, хем не даваха нищичко отгоре. Освен това много шаваха. И дори когато майките им казваха да седят мирно и те кротуваха, бръснарят не спираше да ги удря по главата с длан като опакото на брадвичка и да мърмори: „Не мърдай!“ Беше чувал, че някои момчета си тръгвали с порязани уши, защото много се въртели. Не случайно на бръснарите им викаха главорези. Всички до един бяха смахнати.