— Извинявайте — рече той. — Жена ми твърди, че трябва да нося значката на Шведския туристически съюз.
— Обичам, когато някой мъж ми разказва каквото знае — отвърна госпожа Линдвал.
Думите й го объркаха. Дали бяха критика към Гертруд, насърчение за него или най-обикновена констатация?
Вечерта, докато се хранеха, жена му го попита:
— За какво си приказвате с госпожа Линдвал?
Не знаеше какво да отговори или по-скоро как да отговори. Прибягна до обичайното спасение чрез най-простото значение на думите и не показа изненада от въпроса.
— За гората. Обяснявах й за гората.
— А тя прояви ли интерес? Към гората, искам да кажа.
— Израснала е в голям град. Преди да дойде в нашия край, не била виждала толкова много дървета.
— Е, Андерш — каза Гертруд, — в гората има дървета колкото щеш, нали?
Искаше да й каже: гората й се видя по-интересна, отколкото някога на теб. Искаше да й каже: злобна си относно външността й. Искаше да й каже: кой ме е видял да разговарям с нея? Но нищо такова не каза.
През следващите две седмици той се улови да размишлява, че името Барбру е благозвучно, някак по-меко и приятно за слуха, отколкото… други имена. Хрумна му също така, че сърцето му запява при вида на синя панделка около сламена капела.
Във вторник сутринта Гертруд го изпрати с думите:
— Много поздрави на малката госпожа Линдвал. Внезапно му се дощя да каже: „Ами ако се влюбя в нея?“ Ала вместо това отвърна:
— Ако я видя, ще я поздравя.
На параходчето смотолеви обичайните досадни учтивости. Още щом потеглиха, започна да й разказва каквото знаеше. Как растат дърветата, как дървеният материал се сече и прекарва. Обясни й за разрязването на трупите на греди и на талпи. Обясни й за трите части на ствола: сърцевина, ядро и беловина. При дървета, които са се развили напълно, сърцевината била най-широка, а беловината твърда и еластична.
— Дървото е като човека — каза той. — Трябват му седемдесет години да достигне зрелост, а на сто от него няма полза.
Разказа й как веднъж при Бергсфорсен, където над бързея имало железен мост, стоял и надзиравал четиристотин мъже, които улавяли трупите, пуснати по реката, и ги складирали според обозначението на собствениците им. Като човек с опит той й обясни различните системи за маркиране. Шведският дървен материал се отбелязвал с червени букви, като към по-некачествения се добавяла и синя ивица. Норвежките трупи имали и от двата края сини инициали на превозвача. Тези от Прусия били с резки някъде по средата. Руският материал носел сух щемпел или следа от чук върху напречното сечение. Канадското дърво било с черно-бели ивици. Американското се отбелязвало с червена креда по дължината.
— Нима сте виждали всичко това? — попита тя. Той си призна, че още не познава американската дървесина, само бил чел за нея.
— Значи всеки различава своите трупи, така ли? — попита тя.
— Разбира се. Иначе някой, току-виж, откраднал чужд материал. — Не можеше да отгатне дали не му се надсмива — всъщност на целия мъжки свят.
Внезапно откъм брега проблесна нещо. Тя примига и обърна лице към него. Сега странните черти на профила й станаха хармонични: малката й брадичка подчертаваше устните й, върха на носа й, големите й сиво-сини очи… трудно бе да се опише, дори не знаеше удивление ли е това, което предизвикваше тя у него.
— Там има белведере. Сигурно е някой с далекоглед. Наблюдават ни.
Но последните му думи не прозвучаха уверено. Сякаш ги бе изрекъл друг човек.
— Защо?
Той не знаеше какво да отговори. Погледна към брега, където отново зърна проблясък. Смутен, започна да й разказва историята за Матс Исраелсон, ала някак объркано и много припряно, та не я заинтригува. Тя, изглежда, дори не разбра, че е истинска.
— Съжалявам — каза, сякаш доловила разочарованието му. — Нямам голямо въображение. Интересувам се само от това, което се случва в действителността. Легендите ми се струват… глупави. В нашия край е пълно с легенди. Аксел ми се кара, задето мисля така. Казва, че проявявам неуважение към родното си място. Хората щели да ме вземат за модерна жена. Но не е там работата. Просто имам слабо въображение.