— Имаш писмо — каза Аксел един следобед с равен тон. Подаде й го.
Почеркът й беше непознат, а клеймото беше от Фалун.
„Драга госпожо Линдвал, аз съм в местната болница. Много бих искал да обсъдим с Вас един въпрос. Ще имате ли възможност да ме посетите някоя сряда? Искрено Ваш, Андерш Буден“
Подаде му писмото и го наблюдава, докато го четеше.
— Е? — рече той.
— Може би трябва да ида до Фалун.
— Разбира се. — Искаше да каже: разбира се, че трябва, говореше се, че си му любовница; така и не бях сигурен, но как не се досетих на какво се дължи внезапното ти охладняване и всички тези години на отнесеност? То е ясно. Но тя чу само: Разбира се, че трябва.
— Благодаря ти — каза. — Ще отида с влака. Може да се наложи да остана до другия ден.
— Разбира се.
Андерш Буден лежеше в леглото и обмисляше какво да каже. Най-сетне, след всички тези години — по-точно двайсет и три — бяха видели почерците си. Тази размяна, този първи нов поглед един към друг бе не по-малко интимен от целувка. Нейният почерк беше ситен, ясен, оформен в училище; по него не си личеше възрастта. Мина му през ум колко писма можеше да е получил от нея.
Отначало възнамеряваше да й разкаже историята на Матс Исраелсон във версията, която беше усъвършенствал. Тогава тя щеше да я познае и да разбере. Щеше ли наистина? Това, че историята беше в главата му всеки ден в продължение на повече от две десетилетия, не означаваше, че тя има спомен за нея. Можеше да го вземе за номер или игра и да се получи зле.
Но важното бе да не й казва, че скоро ще умре. Така щеше да й стовари несправедливо бреме. А най-лошото бе, че състраданието можеше да я подтикне да промени отговора си. И той искаше истината, а не легенда. Каза на сестрите, че ще го посети близка братовчедка, но тъй като тя страда от слабо сърце, не бива в никакъв случай да научава за състоянието му. Помоли ги да подстрижат брадата му и да го срешат. Щом си отидоха, той разтърка с малко прах за зъби венците си и пъхна осакатената си ръка под завивката.
Когато тя получи писмото, то й се стори недвусмислено; или ако не недвусмислено, то поне необоримо. За пръв път от двайсет и три години той я молеше за нещо; ето защо съпругът й, комуто бе останала вярна, трябваше да я пусне. Така и стана, но оттам нататък нещата започнаха да стават неясни. Как трябваше да се облече за пътуването? Като че ли не съществуваха дрехи за такъв случай, който не беше нито празник, нито погребение. Продавачът на билети бе повторил „Фалун“, а началникът на гарата бе огледал пътната й чанта. Почувства се съвсем уязвима — една дума само да й кажеше някой, щеше да започне да обяснява живота си, намеренията си, целомъдрието си. „Отивам да видя човек на смъртно легло — щеше да каже. — Изглежда, има да ми съобщи нещо на сбогуване.“ Сигурно случаят беше такъв, нали? Сигурно умираше. Не можеше да си го обясни другояче. Иначе щеше да я потърси, когато децата им се задомиха, когато тя и Аксел пак останаха само двамата.
Взе си стая в хотела до пазара. Отново й се стори, че хотелиерът оглежда пътната й чанта, пита се омъжена ли е, какво я води насам.
— Идвам на свиждане в болницата — каза тя, макар че човекът не й зададе никакъв въпрос.
В стаята си заразглежда втренчено желязната рамка на леглото, дюшека, съвсем новия гардероб. Никога не беше отсядала сама в хотел. Ето тук значи идваха жените, осъзна тя, онези жени. Почувства върху себе си очите на клюката — сама в стая с легло. Чудно как Аксел я бе пуснал да тръгне. Чудно как Андерш Буден я бе повикал без никакво обяснение.
Уязвимостта й започна да се прикрива зад раздразнение. Каква работа имаше тя тук? Какво я караше да прави той? Сети се за разни книги, които бе чела, такива, каквито Аксел не одобряваше. В книгите се споменаваха сцени в хотелски стаи. В книгите се описваха бягства на влюбени двойки, но не и когато единият е в болница. В книгите се разказваше за трогателни венчавки на смъртното легло, но не и когато двамата са семейни. Какво предстоеше? „Много бих искал да обсъдим с Вас един въпрос.“ да обсъдим? Тя беше жена пред прага на старостта, която носеше малинов конфитюр на далечен познат отпреди двайсет и три години. Като мъж той бе длъжен да й обясни смисъла на всичко това. А тя беше направила повече от необходимото със самото си идване тук. След толкова години, през които се бе старала да бъде почтена съпруга.
— Отслабнали сте.
— Казват, че така изглеждам по-добре — отвърна той с усмивка. Казват? Явно имаше предвид жена си.
— Къде е съпругата ви?