— Изобщо не ме интересува — каза Мерил.
— Нито пък мен — каза Джанис. — Особено на моята възраст. Все едно, от тях стават много добри келнери. — Което не беше вярно, затова тя добави: — Така казваше Бил. — Доколкото си спомняше, Бил не беше казвал нищо подобно, но посмъртната му подкрепа й вършеше работа, когато се оплетеше.
Погледна към Мерил, която беше с винено сако върху лилава пола. На ревера й имаше позлатена брошка с размерите на статуетка. Късо подстриганата й сламеноруса коса беше неестествена и безпардонно неубедителна — коса, която просто заявяваше: с настоящата боя ви напомням, че навремето бях руса… малко или много. Беше по-скоро меморандум, а не цвят на коса, помисли си Джанис. Жалко за Мерил: тя, изглежда, не разбираше, че след определена възраст жените не бива повече да претендират, че са каквито някога са били. Трябваше да се подчиняват на времето. Неутралност, умереност, достойнство, ето какво се изискваше от тях. Упорството на Мерил сигурно произтичаше и от факта, че е американка.
Ако имаха нещо общо помежду си — освен съдбата на вдовици, — то това бяха ниските кожени обувки със специални подметки против хлъзгане. Джанис ги откри в каталог за поръчки по пощата и за нейно учудване Мерил поиска същите. Чудесни бяха за мокри паважи, както се изразяваше Джанис, а тук, на северното тихоокеанско крайбрежие, валеше ужасно много. Постоянно я питаха дали времето не й напомня за Англия и тя винаги отговаряше „Да“, винаги имайки предвид „Не“.
— Той не споделяше мнението, че такива хора трябва да служат във въоръжените сили, но не беше с предразсъдъци, това искам да кажа.
В отговор Мерил заби вилица в яйцето си.
— Когато бях млада, хората бяха далеч по-дискретни относно личния си живот.
— И аз — побърза да каже Джанис. — Имам предвид, когато и аз бях млада. Което ще да е било горе-долу по същото време. — Мерил я погледна и Джанис, прочела в очите й укор, добави: — Макар и в друг край на света, разбира се.
— Том винаги казваше, че можеш да ги познаеш по походката. Не че ме засяга. — Май не беше точно така.
— Каква им е походката? — Задавайки този въпрос, Джанис сякаш си възвърна любопитството от младостта си, преди женитбата.
— Е, много добре знаеш.
Джанис впери очи в Мерил, която се зае с яйцата на очи. Ако това беше някакъв намек, тя не го схващаше. Не беше забелязала как ходи келнерът им.
— Не знам — каза тя, усещайки, че невежеството й е неуместно, почти инфантилно.
С разперени пръсти, искаше да каже Мерил. Но вместо това в разрез с привичките си извърна глава и викна „Кафе!“, с което изненада и Джанис, и келнера. Вероятно търсеше нагледен пример.
Когато се обърна към масата, отново стана сдържана.
— Том беше в Корея — каза тя. — Получи медал за храброст, онзи с дъбовите листа.
— Моят Бил също служи във войската. Е, по онова време всеки го правеше.
— Толкова било студено, че оставиш ли канчето си с чая на земята, той се превръщал в кафяв лед.
— Пропусна Суецката криза. Беше в запаса, но не го мобилизираха.
— Толкова било студено, че трябвало да си потопиш бръснача в гореща вода, преди да го използваш.
— На него армията му харесваше. Той беше много общителен, моят Бил.
— Толкова било студено, че ако пипнеш танка, кожата ти се свличала.
— Може би по-общителен от мен, трябва да си призная.
— Дори бензинът замръзвал. Бензинът.
— В Англия имахме една страшно студена зима. Точно след войната. През четирийсет и шеста, мисля, а може и седма да е било.
Мерил внезапно се подразни. Какво общо имаха неволите на Том със студа в Европа? Ама наистина!
— Как е мюслито ти?
— Твърдо е за моите зъби. С този разклатен кътник. — Джанис извади един лешник от купичката си и почука с него по ръба й. — Прилича малко на зъб, нали? — Глупавото й хихикане още повече раздразни Мерил. — Какво мислиш за металокерамиката?
— Том си умря с всичките зъби в устата.
— И Бил така. — Това беше много далеч от истината, но ако беше казала по-малко, щеше да е предателство спрямо него.
— Не могли да забият лопата в земята, да погребат умрелите.
— Кой не могъл? — Под втренчения поглед на Мерил Джанис се досети. — Да, разбира се. — Усещаше пристъп на паника. — С гробове или не, мисля, че в някакъв смисъл не е било важно.
— В какъв смисъл?
— О, няма значение.
— В какъв смисъл? — Мерил обичаше да казва — на себе си и на другите, — че макар да не й допадаха разногласията и острият тон, държеше нещата да се назовават точно.
— В такъв, че… ами хората, които е трябвало да погребат… ако е било толкова студено… разбираш какво искам да кажа.