Мерил разбираше, но предпочете да остане непреклонна.
— Истинският войник винаги погребва своите мъртви. Трябва да го знаеш.
— Да — каза Джанис, която си спомни филма „Тънка червена линия“, но не пожела да го спомене. Странно, че Мерил бе решила да се държи като някаква надута вдовица на военен. Джанис знаеше, че Том просто е бил мобилизиран. Тя знаеше едно друго за него. Какво говореха в лагера. Какво видя със собствените си очи.
— Аз, разбира се, не познавам мъжа ти, но всички говореха за него със суперлативи.
— Том беше чудесен — каза Мерил. — Оженихме се по любов.
— Чувала съм, че бил всеобщ любимец.
— Любимец ли? — Мерил повтори думата, сякаш беше крайно неуместна в дадения случай.
— Така разправят.
— Човек трябва да гледа бъдещето — каза Мерил. — Да го гледа с широко отворени очи. Няма друг начин. — Това й беше казал Том, когато умираше.
По-добре да гледаш бъдещето, отколкото миналото, помисли си Джанис. Наистина ли нищичко не подозираше? Внезапно си спомни гледката от прозореца на една тоалетна — зад живия плет един мъж с почервеняло лице сваля ципа си, една жена го отблъсква с ръка, мъжът натиска надолу главата й, жената се дърпа, карат се като в пантомима, докато глъчката от празненството ехти под нея, мъжът склещва врата на жената, натиска я надолу, жената се изплюва върху члена му, мъжът я удря по темето, всичко за двайсетина секунди, сцена на похот и гняв, двамата се разделят, героят от войните, любещият съпруг и прословутият сваляч си вдига ципа, някой натиска бравата на тоалетната, Джанис замаяна слиза в залата и моли Бил веднага да я закара у дома, Бил коментира цвета на лицето й и го отдава на някоя и друга чаша в повече, която сигурно е гаврътнала, без да я забележи, Джанис му се сопва в колата, после се извинява. През годините се насилваше да забрави тази сцена, избутваше я назад в съзнанието си, сякаш по някакъв начин бе свързана с нея и Бил. После, след като Бил почина и тя се запозна с Мерил, имаше друга причина да я забрави.
— Казаха ми, че никога няма да преживея смъртта му. — На Джанис й се стори, че тонът на Мерил е отвратително самодоволен. — Самата истина. Никога няма да я преживея. Нашето беше брак по любов.
Джанис намаза с масло една препечена филийка. Тук поне не ти поднасяха хляба намазан както на други места. Още един американски обичай, с който не можеше да свикне. Опита се да развинти капачето на бурканче с мед, но китките й бяха слаби. После се помъчи да отвори къпиновото желе и претърпя същия неуспех. Мерил сякаш не забелязваше. Джанис напъха в устата си триъгълната филийка.
— Трийсет години Бил не погледна друга жена. — Избълва наслоилата се агресивност подобно на оригване. Предпочиташе да се съгласява със събеседниците си и се опитваше да е мила с тях, но понякога напрежението от това усилие я подтикваше да изрече нещо, което я изненадваше. Не самото нещо, а фактът, че го казва. Неспособността на Мерил да реагира я нахъси още повече. — Трийсет години Бил не погледна друга жена.
— Убедена съм, че е така, скъпа.
— Когато почина, бях съкрушена. Съсипах се. Почувствах, че животът ми е свършил. И наистина. Гледам да не се самосъжалявам, старая се да се развличам, не, по-точно казано, да се разсейвам, но аз си знам какво ми е. Животът ми мина и аз съм го погребала.
— Том често ми казваше, че само като ме види насреща си, сърцето му запява.
— Бил нито веднъж не забрави годишнината от сватбата ни. Нито един път за трийсет години.
— Том беше измислил нещо безкрайно романтично. Отиваме за уикенда на планина и в хотела се регистрираме с фалшиви имена. Записваме се като Том и Мерил Хъмфри или Том и Мерил Карпентър, или Том и Мерил Деливио и се представяме така през целия уикенд, а на тръгване той плаща в брой. Това ни създаваше… тръпка.
— Една година Бил се престори, че е забравил. Не ми поднесе цветя сутринта, каза ми, че ще работи до късно и ще хапне набързо на бюрото си. Постарах се да не мисля за това, но малко ми се развали настроението и ето че някъде следобед ми позвъниха от таксиметровата фирма да проверят важи ли поръчката за седем и половина до Френския ресторант. Представяш ли си? Беше предвидил дори това да имам няколко часа на разположение. И беше успял тайно да си занесе в службата най-хубавия костюм, да се преоблече след работа. Беше невероятна вечер! Ааах!
— Като тръгвах за болницата, винаги се издокарвах. Казвах си, Мерил, все едно колко се окайваш, постарай се да изглеждаш такава, за която си струва Том да живее. Дори си купувах нови тоалети. А той: „Душичко, тази дреха не съм я виждал, нали?“ И ми се усмихваше.