— А ще искате ли и бръснене на лицето?
Скапан нахалник. Какво ми е на лицето? Само адвокатите, инженерите и лесничеите ровеха всяка сутрин в несесерите си и се бръснеха до посиняване като калвинистите. Грегъри се извърна на една страна и си намигна в огледалото.
— Тя ме харесва така — рече безгрижно той.
— Женени сме, така ли?
Внимавай, тъпако. Не се бъзикай с мен. Не го раздавай съучастнически. Освен ако не си обратен. Не че имам нещо против тази ориентация. Аз съм за правото на избор.
— Или още спестявате за този род изтезание?
Грегъри не си направи труда да отговори.
— Аз съм женен от двайсет и седем години — каза човекът след първото кръцване на ножицата. — Има си и добрите, и лошите моменти като всяко нещо.
Грегъри изпусна едно „хъм“ с изразителна физиономия, както при зъболекаря, когато в устата ти са наврени железа, а зъботехникът държи да ти разкаже виц.
— Две деца имам. Е, едното вече е голямо. Дъщерята още живее при нас. Но и тя ще изхвръкне, докато се усетим. Накрая пилците се разпиляват.
Грегъри погледна в огледалото, но очите им не се срещнаха — човекът бе навел глава и щракаше с ножицата. Може пък да не беше толкова лош. Като изключим, че беше досаден. И, разбира се, с деформирана психика поради десетилетията участие в експлоататорските отношения „господар-слуга“.
— Но вие може би не сте от семейния тип хора, сър.
Ааа, по-полека. Кой кого обвинява, че е сбъркан? Открай време ненавиждаше фризьорите и този не правеше изключение. Провинциален загубеняк със средностатистическите две цяло и четири десети деца, който си плаща ипотеката, мие си колата и си я вкарва в гаража. Копае си парцела край железопътната линия, а грозната му жена простира прането на метален простор, пълна идилия. Може би прекарва някой и друг неделен час като съдия на треторазредна лига. Даже не и като главен съдия, а просто страничен.
Грегъри усети, че онзи се умълча, сякаш очакваше отговор. Отговор ли? Какво право имаше да му се бърка в личния живот? Окей, ще ти дам да се разбереш.
— Женитбата е единственото приключение, достъпно за страхливците.2
— Да, добре, сигурен съм, че сте по-умен от мен, сър — отвърна бръснарят с подчертано почтителен тон. — Университетът си казва думата.
Грегъри отново изхъмка.
— Аз много-много не разбирам, но все ми се струва, че университетите учат студентите да се отнасят с презрение към повече неща, отколкото имат право. В края на краищата нашите пари харчат. Радвам се, че моят син завърши техникум. Не му е зле сега, добри пари получава.
Да, да, достатъчно да отгледа следващите две цяло и четири десети деца и да има малко по-голяма пералня и не толкова грозна жена. Е, на някои това им стигаше. Англия е пълна с тъпанари. Но всичко това щеше да бъде пометено. А тоя род фризьорски салони щяха да изчезнат първи, вмирисани стари дупки със слугински манталитет, изкуствени разговори, класово съзнание и бакшиши. Грегъри ненавиждаше бакшишите. Смяташе, че така се подкрепя едно неравноправно общество, еднакво унизително и за даващите, и за получаващите бакшиши. Това израждаше социалните отношения. Тъй или иначе, той не можеше да си го позволи. Да не говорим, че за нищо на света нямаше да даде бакшиш на тоя дървар, който го обвиняваше, че яде чуждия хляб.
На тия нещастници им се виждаше краят. В Лондон имаше салони, изпипани от архитекти, където пускаха последните хитове на страхотни уредби, докато някой симпатичен младеж ти измисляше прическа, която да подхожда на личността ти. Услугата очевидно струваше цяло състояние, но по-добре скъпо, отколкото това. Нищо чудно, че никой не влизаше тук. От пукнато бакелитово радио на висока полица звучеше шлагер. Трябваше да продават бандажи, хирургически корсети и ластични чорапи. Да завладеят пазара на протезите. Дървени крака, стоманени куки за отрязани ръце. И перуки, разбира се. Защо фризьорите не продаваха и перуки? Зъболекарите в края на краищата продаваха и изкуствени ченета.
На каква възраст беше тоя човек? Грегъри го погледна: костелив, с отнесен поглед, подстриган смешно ниско и зализан с брилянтин. На сто и четирийсет? Грегъри се помъчи да изчисли. Женен от двайсет и седем години. Значи, на петдесет? На четирийсет и пет, ако й е надянал халката още първия път, преди да си е закопчал дюкяна. Ако изобщо е бил такъв авантюрист. Вече беше прошарен. Сигурно и пубисните му косми бяха прошарени. Дали и те побеляваха?
Фризьорът приключи с подкастрянето, оскърбително потопи градинарските ножици в буркан с дезинфектант и извади други, по-къси. Ръц-кръц. Коса, кожа, месо, кръв, дявол да го вземе, всичко беше на милиметри едно от друго. Берберо-хирурзи, такива са били те едно време, когато хирургията е означавала касапство. Червената ивица около традиционното бръснарско чуканче на входа представляваше бинта, навит около ръката ти, след като бръснарят ти е пуснал кръв. На табелата на дюкяна му имаше и легенче — легенчето, в което капе кръвта. Сега бяха изоставили лечителските си занимания и се бяха принизили до фризьори. И до производители на зеленчуци в малките си парцели, които пробождат земята, вместо протегната ръка.