Спомням си разговора ми с Н. за Бетовен. Той смяташе, че когато колелата на времето се повъртят още малко, най-хубавите симфонии на Моцарт пак ще ги има, докато Бетовеновите ще тънат в забрава. Типично за различията помежду ни. Не храня към Н. същите чувства, каквито към Бузони и Стенхамар.
Чувам, че господин Стравински намира творчеството ми за слабо. Приемам го като най-големия комплимент, който съм получавал през целия си дълъг живот! Господин Стравински е от онези композитори, които се люшкат между Бах и последните моди. Но техниката на музиката не се научава от черните дъски и пюпитрите в училище. В това отношение мистър И. С. е най-големият отличник на класа. Но когато някой сравни моите симфонии с неговите мъртвородени отрочета…
Един френски критик, който се чудеше как да разгроми моята Трета симфония, цитира Гуно: „Само Бог твори в до мажор.“ Именно.
С Малер веднъж разисквахме композицията. Според него симфонията трябвало да наподобява света и да съдържа всичко. Отвърнах, че същината на симфонията е формата: тъкмо строгостта на стила и безкрайната логика изграждат вътрешната връзка между мотивите.
Когато музиката е литература, тя е слаба литература. Музиката започва там, където свършва словото. Какво следва, когато музиката свърши? Тишина. Всички други изкуства се стремят към състоянието на музиката. А музиката към какво се стреми? Към тишина. В такъв случай аз съм успял. Сега съм известен с дългото си мълчание както навремето с музиката си.
Разбира се, още композирам някакви мелодийки. Поздравително интермецо за рождения ден на новата съпруга на братовчеда С., която не е толкова уверена с педалите, колкото си въобразява. Бих могъл да отговоря на повика на държавата, на исканията на десетки села, готови да развеят знамената. Но това ще е преструвка. Моето пътуване е към края си. Дори враговете ми, които не понасят творчеството ми, признават, че в него има логика. Логиката на музиката в крайна сметка води до тишина.
А. проявява сила на характера, която на мен ми липсва. Не случайно е генералска дъщеря. Другите ме виждат като прочут човек със съпруга и пет дъщери, наперен петел сред кокошките. Казват, че А. се е пожертвала в името на моята кариера. Но пък аз пожертвах своя живот в името на изкуството си. Много добър композитор съм, но като човек… хм, това е друга тема. И все пак я обичах и двамата сме изживели някои щастливи моменти. Когато я срещнах, за мен тя беше Малката русалка, нарисувана от Йозефсон, приспиваща своя рицар сред теменужките. Но нещата станаха по-трудни. Появиха се демоните. Сестра ми в психиатричната клиника. Алкохолът. Неврозата. Меланхолията.
Горе главата! Смъртта е на две крачки.
Ото Андерсон така детайлно е изработил семейното ми дърво, че ми призлява.
Някои хора ме смятат за тиранин, защото винаги съм забранявал на петте ми дъщери да пеят или да свирят в къщата. Никакви весели скрибуцания на некомпетентна цигулка, никакво запъхтяно напъване на изтормозена флейта. Какво — никаква музика в дома на великия композитор! Но А. ме разбира. Тя знае, че музиката трябва да се роди от тишината. Да дойде от нея и да се върне в нея.
Самата А. също използва тишината като средство. Имам — Господ ми е свидетел — много трески за дялане. Никога не съм твърдял, че съм от съпрузите, за които сипят хвалби в църквите. След Гьотеборг тя ми написа писмо, което ще нося със себе си, докато не предам богу дух. Но в нормални дни не ми трие сол на главата. И за разлика от всички други никога не ме пита кога ще завърша Осмата. Просто действа, без да ми пречи. Нощем пиша музика. Не, нощем седя на бюрото си с бутилка уиски и се опитвам да работя. По-късно се събуждам с глава върху партитурите, а ръката ми стиска голия въздух. А. е прибрала уискито, докато съм спал. Не говорим за това.
Алкохолът, който по едно време оставих, сега е най-верният ми другар. И най-отзивчивият!
Излизам да обядвам сам и размишлявам над морала. Или пък отивам в Кемп, в Социететсхузет или Кьониг да обсъдя с някого тази тема. Странният въпрос относно Man lebt nur einmal20. В Кемп сядам на масата с лимоните, тъй да се каже. Тук е разрешено — всъщност е задължително — да се говори за смъртта. Много дружески разговор. На А. това не й харесва.
При китайците лимонът е символ на смъртта. Ето, онова стихотворение от Анна Мария Ленгрен — „Погребан с лимон в ръка“. Точно така. А. би се опитала да го забрани, понеже било черногледо. Но кому, ако не на един труп, е разрешено да бъде черноглед?