Голямо аутодафе на ръкописи падна. Събрах ги в коша за пране и в присъствието на А. започнах да ги горя в камината на трапезарията. Тя не издържа дълго и напусна. Аз си довърших полезната дейност. Накрая бях по-спокоен и по-ведър. Беше щастлив ден.
Нещата не вървят така бързо, както навремето… Самата истина. Но защо трябва да очакваме последната част на живота да е rondo allegro? Как да я маркираме най-подходящо? Maestoso? Малцина имат този късмет. Largo — пак е доста претенциозно. Largamente е appassionato? Да, последната част би могла да започне така — както беше в Първата ми симфония. Но в живота това не води до allegro molto, при което диригентът изтръгва от оркестъра все по-бързо темпо и мощ. Не, за финала животът е сложил един пияница на подиума, старец, който не познава собствената си музика, глупак, който не прави разлика между репетиция и изпълнение пред публика. Да го маркираме като tempo buffo? Не, измислих. Ще напишем просто sostenuto и ще оставим на диригента да решава. В края на краищата истината може да бъде изразена по различни начини.
Днес излязох на обичайната си сутрешна разходка. Застанах на хълма и се загледах на север. „Птици от младостта ми! — изкрещях към небето. — Птици от младостта ми!“ Зачаках. Денят бе натежал от облаци, но поне този път жеравите летяха под тях. Когато наближиха, един се откъсна от ятото и се понесе право към мен. Вдигнах ръце да го приветствам, докато бавно ме обикаляше с ековит крясък, след което полетя към ятото за дългото пътуване на юг. Гледах, докато очите ми се премрежиха, слушах, докато ушите ми престанаха да чуват, и пак настъпи тишина.
Бавно поех към къщи. Застанах на прага и пожелах лимон.