— Разбира се. Длъжен съм. Каква храна обичаш най-много?
— Тазианско желе.
— Синът на един дребен търговец няма как да го е опитвал.
— Защо? Превозвали сме желе от Тазия на Тера. За самия Къртис Ван Къртис. И сме оплюскали двата процента, които се броят за транспортни разходи.
— Да допуснем. Какво не обичаш?
— Сандвичи с кашкавал.
— Защо? — обърка се Кей.
— Ами просто не ги обичам!
Кей кимна. Стана, с труд изпъна схванатите си нозе. Артур продължаваше да седи като вкаменен.
— Два-три въпроса извън легендата. Що за стая е това?
— Зала за медитация. Защо питаш?
— Просто така. Имаш ли братя?
— Доколкото ми е известно — не.
— Бил ли си извън Тера?
— Това вече е трети въпрос.
— Добре, да продължим.
Кей обиколи Артур.
— Страх ли те е от тъмнината?
— Не.
— От високо?
— Не.
— От смъртта?
Артур обърна глава. Очите им се срещнаха.
— Естествено, че не, тате — с леден глас изрече момчето.
— А от мен страх ли те е?
— Когато се напушиш с треб.
— Никога не съм опитвал.
— Всички търговци пушат треб. Зад завесата, в сандъчето от кост, има един пакет. Вземи го.
Зад завесата имаше много интересни неща. Сандъче с треб, десетина други сандъчета, разопакован, но неработещ, пулт на комуникатор, активиран охранителен робот, чиито обективи непрекъснато следяха Кей. След като сложи плътно натъпкания пакет с наркотика в джоба си, Кей се върна при Артур.
— Често ли го пуша?
— Когато не ти вървят работите. Рядко.
— Обичам ли нравоучителните разговори?
— Естествено.
— Разказвал ли съм ти за разликата между тичинките и плодниците?
Артур се усмихна:
— Да, когато навърших десет, ти ме извика в кабинета си… в капитанската каюта и каза: „Артур, ти вече порастваш и трябва да узнаеш за някои страни от живота на възрастните хора. Когато мъжът и жената се обичат и искат да имат малко бебе, те се занимават с някои неща…“
— Нима трябва да бъдеш такъв идиот? — попита Кей.
— Да. Винаги и във всичко. Ти нали искаш да се държа естествено?
— Добре. Сега ти си наред.
— Бръснеш ли се?
— Всекидневно. Освен в дните, в които се напушвам с треб.
— Хъркаш ли, докато спиш?
— Понякога.
— Неспретнат ли си, когато мислиш, че никой не те вижда?
— Естествено.
Артур се преметна през глава назад, с лекота се изправи.
— Без грешка си, Кей. Искаш ли сок? Или вино?
— Чаша жълто мршанско.
— Чаша жълто мршанско и чаша портокалов сок — повтори неадресирано Артур. — По дяволите, защо нямахме повече време? Щяхме да се сработим.
— Ще се сработим. Нямаме друг изход. Да продължим…
11
Събудиха Кей на разсъмване. Легнал си беше в три часа през нощта и събуждането не можеше да се нарече приятно.
— Къртис Ван Къртис ви очаква — това бе всичко, което каза дошлият за него човек. Носеше силова броня с активирана защита, а кобурът му с „Пчелата“ бе разкопчан. С такива хора Кей предпочиташе да не спори. Мълчаливо се облече и излезе от стаята. Човекът в броня — затвореният шлем скриваше изражението на лицето му — вървеше отзад и с докосвания с ръце показваше посоката. Два коридора и три локални хиперпрехода — след всеки от тях към двамата се присъединяваше още един спътник в броня — ги отведоха в непознат за Кей кабинет. Помещението напомняше най-много на капитанската каюта на крайцер от среден клас — както по дизайна, така и по количеството прибори. Къртис излезе да ги посрещне.
— Ситуацията се промени, Кей.
— И аз станах излишен?
— Откъде ви хрумна? Ник, не съм нареждал да се води Кей под стража!
— Извинете, Ван Къртис. Ние го охранявахме.
Къртис прегърна Кей през рамо, освобождавайки с кимване охраната.
— Нервите на всички са обтегнати, Кей. Задържахме шпионин… един от сътрудниците ми. Възможно е вече да е предал нещо, не знам. Наложи се да го убием.
— Разпитайте го.
— Мъртъв е.
— Мислех, че всичките ви хора имат аТан.
— Разбира се. Но той не беше човек.
— Неприятно — съгласи се Кей.
— Операцията започва незабавно. Сверихте ли легендата?
— Сякаш не знаете, Къртис! — не издържа Кей.
— По-тихо, момче, по-тихо! — Гласът на Къртис веднага загуби дружелюбието си. — Наех те за много важна операция и искам добре свършена работа. Ти ще отведеш сина ми на Граал. Жив и невредим. Не искам и косъмче да падне от главата му. В краен случай самият ти ще го убиеш. И запомни Кей — безсмъртие! Вечни удоволствия или вечни мъки. Не го забравяй!
— Татко?
И двамата се обърнаха. Кей се вживя в легендата. Артур Ван Къртис вече не беше син на бога. Пред тях стоеше момче, облечено с износени сини дънки, прекалено голяма карирана риза, поочукани маратонки. Върху ризата проблясваха десетина значки с гербове на планети — вечната детска мода. Кей си спомни, че когато преди година си позволи пътешествието с „Южна звезда“, хлапакът стюард си закачваше подобна значка след всяка нова планета.