— Доверяваш ли се на Кей, сине?
— Общо взето, да… — Артур замълча и добави: — Да, тате. Той ще се старае.
„Гадинка“ — спокойно си помисли Кей. Пристъпи към Артур и го потупа по главата:
— Тръгваме ли, сине?
— Тръгваме, тате.
— Браво — кисело произнесе Къртис. — Звучи убедително.
— Всичко ще е наред, мистър Ван Къртис — обеща Артур, хващайки Кей за ръката.
— Мене, Артур и Кей — в имитатора.
Ван Къртис не се опита да скрие раздразнението в гласа си. Светът около тях примигна, променяйки се. Вместо в пълна с пултове зала, те се озоваха в малка празна стая. Стени от груб камък и една-единствена стоманена врата.
— Напред — Къртис побутна Кей към вратата. — Не знам колко време ще имате. Но всичко ще се случи напълно реално.
Когато Кей докосна вратата, тя се отвори. Озова се в шлюз — малка цилиндрична кабина с още два люка. Така… десният води към товарния трюм и двигателния отсек, левият — към жилищния модул. Малък товарен кораб със сто-сто и петдесет тона полезна маса. Един от стотиците хиляди, сновящи из Галактиката. Чифт скафандри в калъфи, снимка, залепена за стената… Симпатична жена, заканваща се с пръст и надпис по дължината на снимката: „Когато излизате, първо погледнете дали там има планета!“
Да, поздрав от грижовната мисис Овалд към лекомисления съпруг и непослушния син. Старият мошеник Ван Къртис беше поработил както трябва.
Кей погледна през отворения „външен“ люк. Къртис Ван Къртис, сложил ръка на рамото на сина си, обясняваше нещо. До Кей достигнаха откъслечни фрази:
— …И помни — аз винаги съм с теб. Ако ситуацията излезе от контрол, връщай се. Обичам те, Артур, и вярвам в силите ти. Пред нас е вечността…
…Вечни мъки…
Кей се обърна и разгледа опакованите скафандри. Малкият скафандър беше почти нов. По-големият — доста поразмъкнат, но в добро състояние.
Люкът измляска, затваряйки се.
— Чудя се дали да не се охарча за нов скафандър, сине? — попита Кей, без да се обръща. — Ако курсът бъде успешен.
— Разбира се, тате.
Очите на Артур бяха сухи. Но Кей беше виждал прекалено много сълзи, които текат някъде там вътре.
— Нещо си се натъжил, Артур. Какво ще правим?
— Да легнем да поспим, а? Стоката я проверихме…
Кей кимна. Много новаци смятат, че смъртта насън е най-леката. Напразно. Обикновено успяваш да се събудиш.
12
Той спеше, по-точно — спокойно си доспиваше. Седем пъти смърт зад гърба са напълно достатъчен опит. Освен това Кей беше сигурен, че Къртис Ван Къртис няма да им позволи да загинат толкова тривиално.
Артур, изглежда, не беше разбрал това.
— Татко, ставай…
Проклинайки всичко на света, Кей отлепи клепачи. Няма нищо по-изморително от прекъснатия сън, особено пък ако се спи в очакване на смъртта. А, според разбиранията на Кей за живота, смъртта идваше напълно естествено.
— Пак ли ще ме будиш за дреболии — изръмжа той. — Какво е станало?
Жилищният модул на товарния кораб беше малък. Две пилотски кресла пред подковообразния пулт за управление и подвижни легла отстрани на стените. Предната стена бе направена във вид на екран, което според Кей бе глупаво. Да се гледат звездите през „прозорец“ е тъпо, а да се управлява чрез него кацането, си е просто самоубийство.
— Нещо става с двигателите — виновно отвърна Артур.
Кей се надигна с неподправена бързина и осъзна, че е започнал да вярва в „полета“ на стоящия на земята „кораб“. Това беше добре.
С двигателите наистина „ставаше нещо“. На контролния екран на интерфазовата трансмисия — каквато уж имаше на кораба — хаотично пробягваха цифрите, показващи мощността на фокусиращото поле. Тревожната светлинка на индикатора на автопилота ту се наливаше с червено, ту позеленяваше. Кей почука с пръсти по дисплея и колкото и да е странно, цифрите послушно застинаха в нормалните си стойности.
— Дяволска работа — възмутено каза Кей.
— Дали да не легнем в дрейф? — попита зад гърба му Артур.
— И да загубим денонощие за пресмятане на координатите? По-добре веднага да викаме пътната служба и Патрула! — със сарказъм отвърна Кей.
Мощността на полето отново се промени — до максималните стойности. Корабът леко се разтресе. Артур тъжно се усмихна.
Той какво, да не го е страх?