— Така… Или повреда в генераторите, или контролният блок лъже — Кей се обърна. Шкафчето с техническите средства… детекторите… резервните схеми… — Артур, смени централния процесор в контролния щит на трансмисията. Аз ще те контролирам от пулта.
Артур не помръдна.
Страх ли го е?
— Какво ти става, синко?! — изкрещя Кей.
— Да, тате — Артур измъкна от ръцете на Кей пластмасовата кутийка на процесора и се метна към шлюза.
— И престани да трепериш, нали сме си купили аТан! — извика след него Кей.
Това ли е обещаната от Къртис катастрофа? Хуманно. Внезапен взрив… Но нима излезлият от режим интерфазовик е способен да взриви целия кораб?
Какво си намислил, Къртис Ван Къртис?
Артур притича през шлюза и разтвори вратата към двигателния отсек.
Цифрите върху пулта, показващи мощността, паднаха до нула. Сирената зави в синхрон с тихото изплющяване на взрива.
Лицето на Кей се заби в пулта. Чу се още един пукот. Излизащият в пустотата въздух засвистя.
„Кучи син“ — без каквато и да било злоба си каза Кей, повдигайки лице. От разцепеното му чело течеше кръв. Почувства тъпа болка в черния дроб — поздрав от бурлатито. Започнаха да му заглъхват ушите.
После видя Артур — това, което бе останало от него. Кървави късове от дрехите и още нещо. Не му се искаше да се вглежда. За сина си Къртис-старши бе избрал бърза смърт.
А за Кей — реалистична.
Аз съм пилот, аз не вярвам в аТан, аз съм длъжен да се боря…
С подвиващи се крака Кей се насочи към шлюза. Все още имаше гравитация. Той беше длъжен да направи опит — безуспешен — да се напъха в скафандъра…
Такова нещо Кей не бе очаквал дори от Къртис. Шлюзът беше разкъсан на две и през дупката надничаше откритият космос. Чернота, пронизана от звезди, и аеродинамичното туловище на товарния отсек, бавно отплуващо в далечината. По двигателните конзоли танцуваха сини светлинки.
„Кучи син, кучи син, кучи син…“ — безпомощно повтаряше Кей, чувствайки как очите му започват да се издуват. После светът се скри зад кървава пелена.
Част II
ТЕЛОХРАНИТЕЛЯТ
1
В отделението на „аТан“ на Инцедиос дежуреше Владимир Чен. Бе най-младият от всички — още не беше навършил трийсет. Освен това не беше умирал нито веднъж.
Настъпваше нощта — пиршеството на смъртта. Течеше третият час на дежурството. Старци умираха от болестите си, младежи — от раните си, невротици си уреждаха сметките с живота, сякаш забравили за купеното безсмъртие. На всяка планета това беше времето на най-интересната работа. Ала Инцедиос беше прекалено беден свят. А през последния месец твърде много притежатели на аТан бяха изчерпали безсмъртието си.
— Сигнал — произнесе Чен, натискайки бутона за обща готовност. Редовете на екрана пред него просветваха. Невронната мрежа предаваше информацията моментално, докато разшифроването й изискваше време. Колежката на Владимир, Анна Хорн, откъсна поглед от списанието.
— Гертруда Кхай… човек… жена…
— Нима? — осведоми се Хорн.
— Поданство — Инцедиос. Реални години — четирийсет и две, матрицата е свалена на четирийсет и една, съживявана е веднъж… Отбой, аТанът не е платен.
С натискане на бутон Чен изтри полуразшифрования сигнал.
— Приготви рапорт — каза Хорн и отново се захвана с четенето.
— Приготвям — пръстите на Владимир затанцуваха по клавиатурата. — Тъжно, нали? Имало е човек — вече го няма.
— Мнозина вече ги няма.
Подобни разговори отдавна бяха престанали да уморяват Анна. Тялото й притежаваше зрелостта на жена, едва прехвърлила третото си десетилетие. Но тя беше на почти деветдесет години и бе свикнала да приема философстването на новаците като лек, неизбежен шум.
— След такива дежурства се отнасяш по друг начин към живота, любовта, красотата… — Владимир я погледна накриво. Анна въздъхна и преметна крак върху крак. Ниското кресло я демонстрираше в най-съблазнителния ракурс. За съжаление Чен все още не беше разбрал, че отношението на Анна към него беше дори не майчинско. Най-големият й внук би могъл да бъде баща на Владимир, освен това в последните години тя предпочиташе секса с жени. — Знаеш ли, за мен нашата работа не е просто аТана с отстъпка и хубавите гаджета — продължаваше Чен, окуражен от мълчанието на Хорн. — Започваш да разбираш живота. Сприятелих се с много хора, запознах се с теб…
Хорн остави списанието. Изведнъж й хрумна, че единственият начин да усмири хлапака е да му се отдаде. Вероятно това би било не чак толкова уморително.
На Чен не му провървя.
— При теб идва сигнал — съобщи Анна, ставайки от креслото. — Ето и втори…