Плевнята се оказа фермерски хангар. До стената бяха наредени тромави големи машини, в ъгъла бе сивият куб на зарядното устройство. Кей го проучи и поклати глава. Влезе в една от машините, после в друга…
— Ще ядеш ли, Кей?
— Разбира се.
Изядоха по консерва месо и изпиха бутилка бира. После Кей разпали огън с безмилостно изтръгнатата от стената декоративна дървена ламперия. През това време Артур закрепи до огъня металните решетки с неизвестно предназначение и закачи на тях мокрите дрехи. Кей последва примера му.
— С какво стреля той? — попита Артур, гледайки в огъня.
— Лазерно оръжие. Богат беше фермерът… по местните стандарти.
— Надявам се, че е имал аТан — сериозно каза Къртис-младши.
Кей тихичко се засмя, но нищо не каза. Седяха дълго, бавно се затопляха. По затворената врата потропваше дъждът, под тавана бе увиснало сиво-синкавото одеяло на дима.
— Артур.
— Какво, Кей?
— Ще ти задам един въпрос… не, не сега.
— Защо не, питай.
— Не. Ще излъжеш, а аз искам да знам истината.
— Не си струва да се знае цялата истина, Кей.
— Брей, какъв умник… Ще нощуваме тук. Не си струва да вървим в тъмнината.
Артур не го разбра, но си замълча. Кей намъкна полувлажната дреха, качи се в най-близкия комбайн и започна да изучава пулта за управление. Артур наблюдаваше отдолу неговия люлеещ се силует, потрепващ от пламъците на огъня, гротескно изкривен от стъкления мехур на кабината.
— Забележително — с удоволствие произнесе Кей. — Ето защо дядката не е палил огньове…
— Слушай, татко…
— Какво?
— Защо мразиш децата? Знам, че си имал тежко детство, но това не е повод.
Кей седна на пода на кабината и провеси краката си през отворената врата.
— Откровеност за откровеност?
— Като със силикоида? Добре.
— Всъщност аз никога не съм бил дете. Винаги съм бил на четирийсет, Артур. Много е тежко — да не помниш нито един момент, в който си бил безгрижно дете и си гледал да приличаш на връстниците си, завиждал си им… Прекалено хубавото детство превръща детето във възрастен още по-бързо от лошото.
— А ти хубаво детство ли имаше?
— Баща ми беше сенатор на Втората планета на Шедар. Имах много хубаво детство. В деня на евакуацията навърших седем… и вече не бях дете. Видях как десантните капсули се изсипват по крайбрежието, само над космодрума последната база удържаше небето. Баща ми остана с групата, която ни прикриваше — те още вярваха в помощта на Империята. Може и да са били живи, когато император Грей е наредил планетата да бъде изпепелена… Не казвам, че не е бил прав. Щурмът би взел много повече жертви, отколкото бе броят на шепата хора, останали да водят партизанска война на окупираната планета… на най-послушната планета на Империята. Нас ни прие Алтос и оцеляхме. Не ни оставиха фамилиите, аз престанах да бъда Кей Лацитис. Станахме деца на Империята. Но аз вече не можех да бъда дете. И това всички го чувстваха. Такива деца ги обичат родителите им, но те нямат приятели. Аз се стараех, Артур, много се стараех. Възпитателят на нашия блок „Джи“ беше добър човек. Разностранно развита личност, автор на детски сериали, които се излъчваха по телевизионната мрежа на Алтос. Не беше от садистите и извратените, които страшно си падат по подобна работа. Той искрено смяташе, че децата трябва да бъдат закриляни от възрастните. Винаги говореше за приятелството и добротата и, изглежда, не можеше да разбере защо сплотените му възпитаници не обичат малкия Кей. За него аз си оставах дете с трогателно тънък врат…
Артур неволно се усмихна.
— …И тъжни очи. Връстниците ми разбираха, че всъщност аз съм различен. И се защитаваха от мен — както можеха. Когато разбрах, че вече няма да мога да бъда дете, станах възрастен. През нощта… но това вече не е важно. Присъединих се към пътуващ цирк. Това също не беше райско кътче, но те се отнесоха към мен почти човешки. Миех подовете, продавах билети, асистирах на клоуните, цяла година бях мишена на Редгар Ред, човекът-пистолет…
— И него ли го уби?
— Какви ги говориш, Артур? Редгар ме научи на всичко. Да стрелям, да хвърлям ножове, да не затварям очите си, когато стрелят в мен. После ми каза, че за мен циркът е само един етап. И ме накара да се уча на въздушна гимнастика с приятелката му Диана. Хареса ми… докато тя не си строши врата. Работих с всичките артисти — с някои само за малко, но с абсолютно всички. Клоуните ни Яцек и Нарик ми дадоха повече, отколкото десетки психолози. И при това нито веднъж не ме вкараха в двойното си легло, въпреки че по-обратни от тях никога не съм виждал. Знам как изглеждат зверовете, готвещи се да атакуват, и как мога да се предпазвам от пси-мутирал тигър. За това съм благодарен на Джассан, нашият единствен мршанец. От него научих и всичко, което знам за виното…