Кей замълча.
— Ти не обичаш децата, защото не си имал детство — безмилостно каза Артур. — Завиждаш им. Смяташ, че завистта на детето към възрастния е по-голяма, отколкото завистта на жената към мъжа. И постоянно се чувстваш обект на омраза.
— Да.
— Сега питай ти.
— Трудно ли е да се опитваш да си възрастен, но да си оставаш дете?
— Разбира се, Кей.
— Хайде да спим, Артур Ван Къртис — Кей скочи на земята. — Влизай в кабината и затвори вратата. Креслото е широко, включил съм климатика.
— А ти?
— Аз ще си потърся друг комбайн. Лека нощ.
6
Когато Артур се събуди, Кей вече бе стоплил закуската. Освен това бе задвижил един от комбайните в редицата и го бе преместил срещу вратата. Артур скептично погледна нелепия агрегат — барабанната фреза отпред, четирите огромни колела, устройството за опаковане отзад. Корпус на практика не съществуваше — всички агрегати бяха открити. За клатещата се върху тънките опори кабина можеше да се каже всичко друго, но не и това, че е надеждна.
— Не бих казал, че идеята е добра — отбеляза Артур, докато взимаше порцията си.
— С по-добра не разполагаме… — Кей внимателно оглеждаше колелетата. — Скоростта е до четирийсет и пет километра в час — и то в работен режим. Енергийният запас е почти непокътнат. Добре ли спа?
— Като у дома.
— А аз измръзнах. Май има някакъв проблем с климатика.
Те довършиха закуската си и хвърлиха торбичката с остатъците от консервите в кабината. Кей връчи на Артур лазерната винтовка — никелиран агрегат с грамаден странично разположен пълнител — и нареди:
— Влизай в кабината.
От стъкления мехур Артур проследи как Кей отвори вратата, постоя малко и на висок глас каза:
— Каква красота! Дъждът е спрял, росата се е слегнала… Да не вземе да се спари стърнището, синко!
— Кей, помолих те да не ми викаш „синко“.
— Добре, сине — рече Кей, качвайки се в кабината. — Време е да се вършее, нали? Направи ми място.
Очите му проблясваха възбудено. Артур объркано се смъкна от седалката и седна на пода на кабината. Кей сложи ръце върху лостовете.
— Учи се, не се знае какво ще ти потрябва в живота…
Комбайнът изрева и изскочи от хамбара, разпръсквайки локвите. Кей се разсмя. Бодливата растителна покривка се простираше до хоризонта.
— Застояло се е житото, не намираш ли?
— Това не е пшеница, Кей.
— Знам, Артур — възглупавото изражение веднага изчезна от лицето на Кей. — Тръпки, еуфория… по-късно ще дойдат и халюцинациите. Това е дум-вирус. Да тръгваме!
Фрезата нададе вой, спускайки се към земята; пробивайки дупка в оградата, комбайнът пое през полето. Отзад замляска механизмът за опаковане, ритмично изхвърляйки найлоновите чували с пресованата трева.
— Колко време ти остава? — тихо попита Артур.
— Три часа. После ще последва период на немотивирана агресия и парализа на сърцето. Ще се опитам да те откарам, малкия.
Почти час се движиха в мълчание. Артур гледаше през прозореца, държейки винтовката върху коленете си, Кей си тананикаше фриволни песнички, после попита:
— Какво искаха те?
— Кои?
— Тези хора… на конете… с шапките със сини звезди…
— Никого не съм виждал — каза Артур, избягвайки погледа му.
— А… Ако те нарека Льошка, стреляй. Става ли?
— Обещавам.
На два пъти Артур видя в далечината димни стълбове. От време на време Кей заобикаляше нещо невидимо или пък се впускаше да преследва някакъв въображаем враг. Артур мълчеше.
После се опитаха да ги спрат. Неголяма група въоръжени мъже — може би същите, които бяха срещнали на изхода — откриха огън по комбайна.
— Градушка — сухо отбеляза Кей. Артур така и не разбра остроумничи ли той, или съзнанието му вече възприема изкривено реалността. Комбайнът описа вираж и се насочи към тълпата. Артур открехна вратата и започна да стреля по нападателите с винтовката — тя имаше отлична скорострелност и обемен пълнител.
— Лошото време няма да ми попречи да събера последната си реколта — заяви Кей, когато куршумите защракаха по кабината. Стъклото се престори на бронирано — покри се с пукнатини, но не капитулира. Кей довърши жътвата си, след което се върна на предишния курс. Найлоновите чували в контейнера отдавна бяха свършили и смесената с тревата плът бликаше от комбайна във вид на чудовищна людоедска кайма.
— Твърде показателно е, че дори не ти се повдига — отбеляза Кей, поглеждайки Артур. — Струваше си да убия татко ти, но това е невъзможно.