Луис Номачи беше човек с измамна външност. Пухкав и топчест като питка, жизнерадостен, сякаш всичко случващо се му доставя удоволствие. Способността му да се издига бързо в службата изумяваше колегите му. Смятаха го за доносник, говореше се, че има покровители на най-високо място. Но истината беше съвсем различна. Просто Луис умееше да приема всякакви правила на играта. Такива като него оцеляваха на окупирани планети, преживяваха смяната на всеки началник и вървяха нагоре — бавно, но сигурно. Преди максимумът на издигането им се ограничаваше от продължителността на живота. Но сега бе настъпило тяхното време, техният шанс. Способни да се приспособяват към всичко, да приемат и победите, и пораженията, те подобно на бодливи плевели растяха върху тялото на Империята на хората. Не можеше дори да се каже, че са аморални. Те просто бяха рожби на своето време.
Сега Номачи имаше доста проста задача — да контролира двама ендорианци, поставени в жълт режим. Баща и син. Добрали се до космическото пристанище от регионалното отделение на „аТан“ — провървяло им е. Кал беше провела първичната проверка и бе прехвърлила работата на него. Пасивно наблюдение, проверка на данните — няма нищо по-лесно от това…
Но защо Изабела Кал лично се занимаваше с ендорианците? Защо ги беше държала цяла седмица на червен режим, докато не поговори с Овалд-старши и не изпрати запитване в родината им? Номачи не притежаваше животинския нюх на Изабела и нейния седемдесетгодишен опит. Затова пък умееше да вярва на чуждия опит, а упоритостта му беше от типа, присъщ по-скоро на механизмите, отколкото на хората.
Приведен пред терминала на компютъра, Луис дъвчеше сухи бисквити и отваряше поред файловете по случая на ендорианците. Рапортът на лейтенанта от външната охрана, лекарското заключение, протоколите от първоначалните разпити на момчето, записът на разговора между Изабела и Кей, докладът на Службата от Ендория… Оценка на общата достоверност на информацията — осемдесет и шест процента. Прекрасно. Златната среда — не прекалено малко, но не и толкова много, че да предизвика подозрения. За някои неща лъжеха, както се полага на всеки порядъчен човек. Но Изабела Кал се съмняваше в тях. Луис се върна към оперативната информация. Снимките на Кей и Артур… стоп. Не си приличат кой знае колко. Карина Овалд е слагала рога на мъжа си? Възможно. Луис извика файла с кратката информация за Карина. Портретът… Е, ако тя е майка на момчето, а Кей — негов баща… Луис пусна програмата за физиономичен анализ.
Петдесет и два процента. Артур би могъл да е син на тях двамата, баща му да е друг или да е успешно осиновен. Отново среден резултат. Да опитаме по друг начин. Вероятността Артур да е син на Карина, вероятността Артур да е син на Кей…
Двайсет процента. Шест процента. Прекрасно. На програмата нещо не й харесваше. Момчето, което беше син на Карина и Кей, не би могло да е син на Карина или Кей. Колко необичайно…
Програмата може и да се е объркала. Карина би могла да изневерява на мъжа си. В бюрото за осиновяване при избора на дете биха могли да използват същата техника и да предлагат дете, подходящо за двойката, а не за Карина и Кей поотделно. Не си струваше дори да помисля за разследване.
Но човекът-механизъм не умееше да спира по средата на пътя. Имало е проверка на Ендория, имало е проверка на място. Какво остава? „аТан“? Вечният трън в очите на всевиждащата Служба. Вечният позор. Те използваха аТан на общо основание и след взаимно успешна престрелка понякога се съживяваха заедно със своите убийци. Империята на Къртис Ван Къртис, държава в държавата. Колко е унизително да се знае, че всички тайни на спецслужбите могат да бъдат извлечени от загиналия и великодушно съживен сътрудник. Независимо от уверенията, които Къртис беше дал на самия император, независимо от показното дружелюбие и тарифите с отстъпка, „аТан“ пазеше своите тайни…
Но и най-здравата броня си има своите слаби места.
Луис изпрати официално запитване за разконсервиране на агента, вербуван сред редовете на „аТан“. Изпрати го без мотивация, леко надявайки се, че запитването ще бъде отхвърлено. Не искаше да се занимава с тази работа, но и не умееше да отстъпва.
Запитването беше прието.
— Така да бъде — каза Номачи на компютърния терминал. — Ще ви дадем да се разберете, както се полага. Нали не си плащате напразно данъците…
Кей тренираше. Тялото му не беше отслабнало много, очевидно бяха стимулирали изкуствено мускулите му по време на болестта. Много повече грижи му доставяше възможното наблюдение — налагаше му се да използва половината си сила. Във великолепно оборудваната спортна зала на малката болница това бе дяволски обидно.