— Убит?
— Това не е всичко. Почти по същото време вандали нахлули в кабинета му и разбили неговия апарат.
Никой не посмя да продума. Членовете на комисията се гледаха един друг. Никой нямаше желание да коментира пръв.
Най-сетне един заговори.
— Извадете го!
— Какво да извадим?
— Плика на Пиниро. Той също е там. Видях го.
Беърд го намери и бавно го отвори. Разгъна самотния лист и го разгледа внимателно.
— Е? Хайде, говорете!
— 13, 13 часът днес.
Изслушаха го мълчешком.
Напрегнатото им мълчание бе нарушено от мъжа, седнал на масата срещу Беърд, който се присягаше към сейфа. Беърд му попречи с ръка.
— Какво искате?
— Моето предсказание — то е вътре… ние всички сме вътре.
— Да, да. Ние всички сме в сейфа. Да си ги вземем.
Беърд постави и двете си ръце върху сейфа. Без да проговори, следеше внимателно човека отсреща. Облиза устни. Ъгълчето на устните му леко помръдна. Ръцете му трепереха. Той обаче не заговори. Мъжът отсреща се отпусна в креслото си.
— Вие, разбира се, сте прав — рече той.
— Донесете ми онова канцеларско кошче! — гласът на Беърд, нисък и напрегнат, прозвуча уверено.
Той го взе и изсипа боклука на килима. Постави ламариненото кошче на масата пред себе си. Накъса пет-шест плика, запали ги с клечка кибрит и ги пусна в кошчето. После започна да къса по две шепи наведнъж, като равномерно поддържаше огъня. От пушека се разкашля, а от смъдящите го очи потекоха сълзи. Някой стана и отвори прозорец. Когато Бейрд свърши, блъсна кошчето настрани, сведе поглед и каза:
— Страхувам се, че развалих политурата на масата.