— Ед, пригответе се.
— Какъв е резултатът на Бети, докторе?
— Съществува известно затруднение. Искам първо да изследвам и вас.
Когато се появи след прегледа на младежа, видът му бе още по-разтревожен. Ед го запита какво го безпокои. Пиниро вдигна рамене и на устните му заигра усмивка,
— Не се отнася за вас, момчето ми. Става въпрос за малка техническа неизправност. Днес няма да мога да дам резултатите и на двама ви. Ще трябва да ремонтирам машинката си. Можете ли утре да дойдете пак?
— Нищо не ни пречи. Съжалявам за апарата ви. Дано не е нещо сериозно.
— Сигурен съм, че не е. Бихте ли се върнали в кабинета да ми погостувате малко?
— Благодарим ви, докторе. Много сте любезен.
— Но, Ед, аз трябва да се срещна с Елън.
Пиниро насочи към нея цялото си лично въздействие.
— Няма ли да ми отделите няколко минути, драга ми млада госпожо? Аз съм стар, но обичам тръпката на младежката компания. Такива случаи не ми се отдават често. Моля ви.
Той ги побутна леко към кабинета си и ги настани да седнат. След това поръча да донесат лимонада и сладкиши, предложи им цигари, а той запали пура.
Четиридесет минути по-късно Ед слушаше очарован, докато Бети бе очевидно много напрегната и нетърпелива да си тръгнат, а докторът разказваше някаква история за приключенията си на младини в Огнена земя. Когато Пиниро млъкна, за да запали изгасналата си пура, тя стана:
— Докторе, ние наистина трябва да тръгваме. Не можем ли да чуем края утре?
— Утре? Утре няма да има време.
— Но вие и днес нямате време. Секретарката ви звъня пет пъти.
— Не бихте ли могли да ми отделите още няколко минути?
— Аз наистина не мога, докторе. Имам уговорена среща. Ще ме чакат.
— Няма ли начин да ви склоня?
— Опасявам се, че няма. Хайде, Ед.
След като си тръгнаха, докторът отиде до прозореца и зарея поглед навън. Скоро улови две фигурки, които излизаха от сградата, където се намираше кабинетът му. Видя ги как бързат към ъгъла, как изчакват промяната на светлините на светофара и как тръгват да прекосяват улицата. Когато вече бяха изминали известно разстояние, долетя воят на сирена. Двете фигурки се поколебаха, тръгнаха назад, спряха и се обърнаха. Тогава колата ги връхлетя. Едва когато спирачките на колата изсвириха, те се показаха изпод нея — но вече нямаше две фигурки, а само купчина разхвърляни дрипи.
— Отложете всичките ми срещи за днес… Не… Нито една… Не ме интересува — отложете ги.
После той седна в креслото си. Пурата му изгасна. Беше мръкнало отдавна, а той продължаваше да я държи все така незапалена.
Пиниро седна на масата в трапезарията и започна да съзерцава гастрономическия обяд, сервиран отпреде му. Бе подбрал менюто на този обяд с изключително старание и се бе прибрал у дома малко по-рано, за да му се наслади напълно.
Малко по-късно той позволи на няколко капки от ликьора „Fiori Alpini“ да се търкулнат по езика му и да се стекат в гърлото му. Гъстият ароматен сироп стопли устата му и му напомни за дребничките планински цветя, чието име носеше. Въздъхна. Беше хубав обяд, изискан обяд, който си заслужаваше екзотичната напитка. Размишленията му бяха прекъснати от някаква суматоха на входната врата. Гласът на възрастната му прислужница протестираше шумно. Плътен мъжки глас я прекъсна.
Суматохата се придвижи към хола и вратата на трепазарията се отвори с трясък.
— Madonna! Non si può entrare!1 Господарят се храни!
— Няма значение, Анджела. Разполагам с време да се видя с тези господа. Можеш да си идеш. — Пиниро застана срещу киселата физиономия на човека, който говореше от името на неканените гости. — Имате някаква работа с мен, така ли?
— Уверявам те, че имаме. На приличните хора им дойдоха до гуша твоите проклети глупости.
— И така?
Посетителят не отговори веднага. По-дребен, спретнат мъж излезе иззад гърба му и се изпречи пред Пиниро.
— Не е зле да започваме. — Председателят на комисията постави ключ в ключалката на сейфа и го отвори. — Уензъл, ще ми помогнете ли да отделим днешните пликове?
Прекъсна го нечие докосване по рамото.
— Д-р Беърд, викат ви на телефона.
— Много добре. Донесете апарата тук.
Когато телефонният апарат бе доставен, той долепи слушалката до ухото си.
— Ало… да, кажете… Какво?… Не, не сме чували нищо… Разбили апарата, казвате?… Мъртъв!… Как?… Не! Никакво писмо. Изобщо никакво… Обадете ми се по-късно…
Той хлопна слушалката и избута апарата настрани.
— Какво е станало?
— Кой е починал?
Беърд вдигна ръка.
— Тихо, господа, моля ви. Преди няколко минути Пиниро е бил убит в дома си.