— Към хотел „Голан“ в Тел Авив сте, нали? — попита Ави.
— Да. Откъде знаете?
— Ами знам — отговаря той тихо.
Колата му трудно се поддава на описание — просто лимузина с четири колела, две врати и едно кормило. Това си има своето обяснение: налага се колите им да са точно такива, както се налага израелските генерали да носят черни ботуши и панталони цвят каки. Сядам на мястото до шофьора, свикнала съм с обноските на еврейските мъже, които не помагат на жените при влизане и излизане от автомобила, не палят цигарите им и дори не изчакват да мине достатъчно време след правенето на любов и се втурват да търсят из стаята чорапите, бельото и другите си принадлежности. Поглеждам го крадешком, докато пали колата, преценявам, че е около четирийсетте, бързо пресмятам, че разликата във възрастта ни е шест години. Само че тази вечер кореспондентът на Ей Би Ен в Близкия изток Маги Зомерс не се чувства на тридесет и четири. Видя достатъчно, за да бъде старица, но разбра толкова малко от това, което вижда, като че ли е дете. Чувствам се изцедена.
Колата се движи по шосето Тел Авив — Йерусалим, Ави ми сочи знаците по местата, където йорданските войници някога са държали стратегически позиции преди Шестдневната война от 1967 г. Показва ми мястото, откъдето с помощта на бинокли йорданската армия е можела да гледа през прозорците на Кнесета и да види дали министър-председателят се е избръснал тази сутрин. Бях чувала това оправдание милиони пъти — извинение затова, че хилядите палестинци продължават да гният в лагерите при отвратителни условия. Облягам глава на седалката и затварям очи. Слепоочията ми пулсират, тялото ми се раздира от болка, по-силна от всичко, което съм преживяла досега.
— Защо ме избягвахте през тези шест месеца? Виждахме се почти всеки ден, а вие дори отказвахте да разговаряте с мен.
Ави се е съсредоточил върху пътя.
Отварям очи и виждам прекрасните му ръце, поставени върху кормилото. Бих го познала дори само по тях.
— Честно казано, аз съм страшно късогледа. Вероятно не съм ви забелязала.
Обръща глава към мен и ме поглежда, а аз автоматично извръщам моята и се заглеждам през прозореца.
— На няколко пъти ви заговарях, а вие си тръгвахте насред изречението.
Усмихва се.
— Наистина съжалявам — заеквам аз. — Сигурно не съм ви чула.
— А — казва Ави, — вие сте не само сляпа, но и глуха.
Не издържам и избухвам в смях.
— Беше невъзпитано от моя страна, нали? Съжалявам. Можем ли да започнем всичко отначало, като се престорим, че днес се виждаме за първи път?
Ави взима ръката ми от седалката.
— Вчера би било по-реално, тъй като се съмнявам, че някой от нас би могъл да забрави това, което се случи.
Затварям очи да изолирам болката, знам, че има право.
Запазваме мълчание известно време, докато колата завива по алеята към хотел „Голан“, където се намира апартаментът ми.
— Ще се кача с вас догоре. Не искам да бъдете сама — заявява той.
— Не, наистина, нищо ми няма и…
— В никакъв случай. Искам да се уверя, че сте пристигнали благополучно и че имате всичко необходимо.
Докосва леко бузата ми.
— Не искам да бъдете сама в асансьора.
Трябва да е някой нов обществен почин на израелските мъже — никога, при никакви обстоятелства да не допускат риска жените им да се возят сами в асансьорите.
Влизаме във фоайето, а Джила, управителка на хотела и моя най-близка приятелка в Израел, ми прави знак да отида при нея.
— Маги, имаш телеграма от Ню Йорк. Чакай малко.
Излиза от рецепцията, тялото и прилича на пясъчен часовник с прилепналата към него дънкова рокля, очертаваща тънкия й кръст, а русата й коса, опъната назад, открива привлекателното й лице. Подава ми розов къс хартия.
— Благодаря. Това е третата за тази седмица, нали?
Усмихва се и поглежда към Ави, увлечен в разговор с някого, вероятно негов познат.
— С теб ли е?
— Така ми се струва.
— Когато става дума за човек, който изглежда така, не бива да ти се струва, трябва да си сигурна. Определено идва с теб, слушай мене. Ще се чувстваш ли по-добре, ако ти кажа, че съм дежурна тази вечер, в случай че имаш нужда от мен.