— Не се тревожи. Ще се оправя.
— Не се съмнявам — отговаря тя, поглеждайки отново към Ави.
— „Ден на благодарността — да или не“ — прочитам на глас телеграмата. От майка ми е, иска да разбере дали възнамерявам да се прибера за празниците.
— Ще се прибираш ли вкъщи? — пита Джила.
— Надявам се, че не, т.е., че ще мога да го избегна — отговарям аз, твърдо решена да не изтърпя още един празник със семейство Зомерс.
Беше Денят на благодарността 1961 г. Ние двете с Кара се хилехме над рога на изобилието, от който излизаха чепки грозде, печена царевица, сливи и клонки зеленика. До мен седеше дядо Малков, сияещ, защото беше спечелил маратона по шах в Руския имигрантски шахматен клуб. Потупваше ме по коляното с надеждата, че ще спра да се смея. Баба Малкова продължаваше разказа си за унижението, което изпитала, когато отишла в Музея на изкуствата в Метрополитън да види изложбата на картини от царска Русия.
— Представяте ли си — да чакам на опашка, за да видя това, което ония главорези задигнаха от семейството ми.
Влезе Джонъси, която навремето ми помогна да довърша кръстословицата в учебника си по граматика за трети клас, като ми каза, че думата за „пак“ с три букви и първа буква „о“ е „ощи“; тя внесе печената пуйка с апетитен златисто-червен цвят върху кобалтово-син поднос. Джонъси, която дори не беше чувала за Движението за граждански права. Горката тя беше попаднала някак в капана на времето още с пристигането си от Алабама, когато бе започнала работа у семейство Зомерс. Роуз, помощничката на Джонъси, внесе други две кобалтово-сини блюда, отрупани с ориз и грах. Татко посегна да разреже пуйката, но мама многозначително се покашля няколко пъти.
— Молитвата, скъпи — каза тя.
— Коя молитва? — попита татко и веднага се сети, но не преди ние с Кара да се изсмеем на първоначалната му реакция. Звучеше като глупав виц от началното училище. Не се изненадахме, когато той започна да оправя копринената си вратовръзка, махна някаква прашинка от рамото на вечерното си сако, наведе глава и най-после занарежда:
— Благодаря ти, Господи, за това, което си дарил толкова щедро на семейството ми, в името на Исус Христос, нашия Спасител. Амин.
Така че молитвата беше казана от татко, който преди някакви си двадесетина години все още ходел в синагогата в Бронкс. Но днес беше Денят на благодарността, ден, в който се отдава почит на първите заселници в Америка, на основателите, на бащите на страната, а това означаваше, че тази вечер семейството ни щеше да бъде епископално. Това беше нощта, посветена на Новия завет в семейство Зомерс.
Татко взе приборите със седефени дръжки и се приготви да разреже пуйката, но пак се спря. Погледна ме строго и каза:
— Маги, давам ти амнистия; тъй като днес е Денят на благодарността, ще бъдеш опростена.
— Благодаря, татко — измънках аз, като не бях съвсем наясно към кой Отец се обръщах. После, след кратка, но точно премерена пауза, попитах:
— Какво значи амнистия, татко?
Вече знаех дефиницията, макар че още не знаех правилото за ъглите на равнобедрения триъгълник; на тринайсет години вече бях усетила очарованието да се правиш на глупачка, пък и това ми даваше по-големи шансове наистина да бъда опростена.
Майка се усмихваше, горда, че нейният съпруг и баща на двете й деца в крайна сметка е диктатор с добра воля, който се готви да даде амнистия на по-малкото й дете. Маги Зомерс щеше да получи отново привилегиите си, въпреки че беше получила най-ниската оценка по математика, давана някога в класа на мис Харкнис.
— Отиди да видиш в речника, Маги — нареди татко.
Това обаче не беше толкова лесно, тъй като речникът беше огромна антична книга, поставена на старинна английска етажерка над бюрото от 18 век във фоайето на апартамента. Свалих тържествено стария „Уебстър“ и погледът ми пробяга по фините му страници, търсейки думата „амнистия“. Бях ужасена, че може да не я намеря заради ужасния си правопис. А тогава нямаше да ми позволяват да вдигам телефона, да гледам телевизия, да слушам магнетофона си или да си слагам по малко червило през почивните дни и празниците.
— Господи, който и да си ти — започнах да се моля аз, — Отец, Син или брадат Евреин, моля те, помогни ми да намеря „амнистия“.
Един от тримата, към които се обърнах, трябва да ме е чул, защото в този момент я намерих: „Амнистия — съществително име, пълно помилване за политически престъпления.“
Върнах се бавно в трапезарията, повтаряйки наум дефиницията, и заех мястото си на стола. Кара плачеше, а дядо като че ли се опитваше да я разсмее, движейки изкуствените си челюсти из цялата си уста. Баба клатеше глава, мама седеше на ръба на стола си, а дългият й перлен гердан почукваше по чинията.