— Маги — каза татко, — каква е дефиницията за амнистия?
Изрецитирах определението, като не забравих да спомена, че е съществително име и да завърша с едно:
— Благодаря ти, татко, много ти благодаря — със съвсем същия тон, като че ли то беше част от дефиницията, която току-що бях открила в речника. Татко май остана доволен, тъй като отново насочи вниманието си към пуйката в кобалтово-синия поднос. Но внезапно Кара се извини и скокна от масата, хлипайки неудържимо. Майка се втурна след нея.
— Защо се държите така с нея? — извика Кара от другата стая. — Защо държите непременно да я унижавате?
В трапезарията на семейство Зомерс настъпи напрегнато мълчание, докато се опитвахме да уважим празничната трапеза. Когато Кара най-сетне се върна, аз й се усмихнах с благодарност. Въпреки всичко не можех да не се чувствам лично отговорна за напрежението, което тегнеше в стаята.
Ави Херцог е застанал на терасата на моята всекидневна, от която се разкрива изглед към морето и част от крайбрежната ивица на Тел Авив. Свила съм се в ъгъла на дивана и го наблюдавам. Разпитва ме за живота ми — умело, защото е обигран в изкуството на разпита, което е практикувал редовно с многобройните арабски затворници, пленени от израелската армия по времена последните три войни, които го бяха направили „тат алуф“.
— Вие сте странно съчетание от тъга и радост — казва той. — Или си въобразявам?
Не му отговарям веднага, защото предпочитам да избегна темата за Маги Зомерс. Как да му обясня, че за мен е по-лесно да му предложа да спи с мен, за да си спестя прелюдията, при която той ще се опитва да разгадае мислите ми. Трудно ще намеря най-подходящите думи — необходимо ми е задоволително обяснение, което да го убеди, че не съм нищо повече от това, което вижда, а може би най-добра работа ще ми свърши един лекомислен отговор, който би го върнал на земята?
— Предполагам, че не мога да бъда щастлива непрекъснато — казвам аз и веднага съжалявам, защото звучи страшно тъпо.
— Въпросът е много по-сложен, Маги. Наблюдавам ви от много месени насам и исках да се запознаем, но вие сте по-недостъпна дори от Арафат. Често съм ви виждал да се смеете и да разменяте шеги с другите кореспонденти и даже с хората от щаба ми в министерството. А защо се страхувате да разговаряте с мен?
Трудно ми е да го погледна; почти е отгатнал — другите са безопасни. Още от самото начало инстинктът ми подсказваше, че той е по-различен. Преместих се така, че главата ми да остане подпряна на ръцете.
— Ави, по-добре разкажете нещо за себе си.
И тъй като е майстор в изкуството на разпита, той се подчинява — именно това е начинът, по които те карат хората да говорят — като ги предразположат.
— Роден съм в Русия, а на четиригодишна възраст пристигнах тук, в страната, която по онова време все още се наричаше Палестина.
Още една жертва на семейството на Вера Малкова и неговото разбиране за справедливост по време на погромите.
— Страшно се гордея с тази страна. Проследих как израства от нищо — една мечта, в чието осъществяване никой не вярваше. И все пак част от мен си остава руска. Говоря езика и обичам музиката, песните, които родителите ми пееха, когато бях малък.
— Винаги ли сте искали да бъдете в армията?
— Не — отговаря той с лека усмивка. — Исках да стана лекар, но се случиха някои неща…
Спира.
— Какви неща?
— Интервюирате ли ме?
— Не, просто искам да разбера как някой може да иска да бъде сред тези, които лекуват, и после изведнъж да стане от тези, които убиват.
Вижда ми се огорчен.
— Израснах в Израел, в кибуца край Емек Хашарон, и живеех рамо до рамо с палестинци. Моето приобщаване към тези, които убиват, както ги нарекохте, започна през 1947 година, малко преди войната за независимост. Тогава британците бяха окупирали страната, а арабите се почувстваха застрашени и започнаха да нападат еврейските кибуци. Изглежда те вярваха, че ако ни прогонят, британците сами ще напуснат страната. Бях на пет години, когато баща ми бе убит. Това ме принуди да се разделя с мечтата за мирно съвместно съществуване.
Ави докосна нещо дълбоко в мен, нещо, което сигурно е започнало да се оформя през месеците, когато нарочно го избягвах.