— По време на Синайските събития от 1956 година — продължава той, — когато бях на четиринадесет години, беше убит брат ми. Тогава се отказах от мечтата да уча медицина в Съединените щати. Разбрах, че моето място е тук. Не можех да изоставя майка си съвсем сама.
В този момент нещо много по-силно от сексуален порив ме подтиква да го взема в обятията си и аз с мъка му устоявам. Искам да го утеша с устата си, с цялото си тяло заради баща му, заради брат му, за изгубените мечти, за всичко, което му е причинило мъка през годините. Но няма да го направя, преди да е свършила борбата вътре в мен; трябва да създам преграда между главата и сърцето си, която да ме предпази от прекалено здравото обвързване с него.
— Съжалявам — казвам тихо — за брат ви.
Съвсем естествено събитията водят Ави до решението да направи кариера в армията — една смесица от гняв заради смъртта на брат му и съзнанието, че в Израел професията на военен е надеждно занимание от жизнена необходимост: надеждно, защото военният никога няма да остане безработен, и жизненоважно, защото от тази професия в голяма степен зависи дали страната ще продължи да съществува.
— Съжалявате ли? — питам аз.
— Ако съжалявах, баща ми и брат ми щяха да са умрели напразно.
— Това е работа, която изисква пълна себеотдайност, нали? Искам да кажа, че не ви остава време за други неща.
Той поклаща глава — разговорът за него е приключил.
— Ваш ред е, Маги. Разкажете ми за себе си нещо друго, освен че сте красива и че имате блестяща кариера.
Би било толкова лесно да излея душата си пред този непознат, да му разкажа всичко за себе си от самото начало. Но инстинктът ме предупреждава, че ще е по-безопасно, ако оставя само тялото си да се свърже с него; за мен самата ще е по-добре да не разтварям сърцето си.
— Да — казвам аз, — армията наистина ви поддържа в добра форма.
По лицето му пробягва развеселеното изражение от преди малко.
— Когато не съм на бойното поле, плувам всяка сутрин, или поне се опитвам.
Угажда ми като приема моята малка игра.
— А вие — пита той — как поддържате толкова добра форма?
Мускулният ми тонус всъщност изобщо не го интересува. Много повече го вълнува въпросът защо на трийсет и четири години все още нямам деца. Засега не мога да обсъждам подробностите на моята бременност отпреди повече от дванадесет години, когато бебето ми се роди със здраво омотана около врата си пъпна връв. Няма как да обясня, че би било голяма грешка, ако това нещастие не се беше случило, и че се чувствах в капан от момента, в който спермата на Ерик Орнщайн проникна в тялото ми.
— Бракът ми приключи преди шест години. Оттогава не се е появил човек, на когото да държа дотолкова, че да искам да имам дете от него.
— И никога не пожелахте да имате дете от мъжа си през годините на вашия брак?
— Не, никога — отговарям. — Още от самото начало не вървеше както трябва. А вие имате ли деца?
— Не.
И преди да продължа да го разпитвам в този дух, той ме прекъсва:
— Виждате ли се често с родителите си?
— Старая се да не е твърде често.
Разсмивам се.
— Детството ми беше доста ужасно, за да стоя сега по-настрана от тях, но имам сестра и се виждам с нея винаги когато се връщам.
— Ето го отново тъжното изражение — казва той и пали малка черна пура. — Другата страна на чудесното ви чувство за хумор.
Поглежда ме с нежност.
— Помня кога ви видях за първи път — произнасям едва доловимо.
Изненадан е.
— Наистина ли? Тогава защо…
— Денят, в който започна войната, 15 юни, бяхме в…
— Беше с целия екип от Ей Би Ен и се опитваше да вземеш интервю от главнокомандващия Южноливанската армия, Хадад — прекъсва ме той.
— Така и не успях да го взема — отговарям със смях.
— Но аз щях да го уредя, ако ти не се правеше, че не ме виждаш.
— Следващия път ще го имам предвид.
Ето че се случи и не мога да направя кой знае какво, за да предотвратя неизбежното. Пък и вече не съм сигурна дали не го желая.
— Този ден имаше толкова делови вид. Всички се бяха вторачили в теб, защото изглеждаше така не на място — жена военен кореспондент.
— И наистина се чувствах не на място, всичко ме ужасяваше. Предполагам, че първият път винаги е така.
Поглеждам, го и срещам сериозния му поглед.
— Искаше ми се да те закрилям. Звучи глупаво, нали?
Кимвам, като си мисля, че всъщност звучи много вълнуващо.