— Как се чувстваш сега?
— Има щастие и щастие, Ерик е щастлив, а аз…
— Ще бъдеш заедно с мен и щастлива до края на живота си.
Изповедта на Хаймън Мендел дойде в най-зловещия момент край зейналия гроб. Той сграбчи ръката ми в мига, в който спуснаха ковчега в земята.
— Кълна се, че никога не съм я докосвал — проплака той. — През нашите вторници и четвъртъци ние само си бъбрехме и пийвахме по нещо. Аз исках, но тя все повтаряше, че Алън е убил чувствеността й.
— Защо не ни каза нищо вчера? — попитах аз, въпреки че вече знаех отговора.
В този миг осъзнах, че мама действително е мъртва, и бях обзета от такава слабост, че не бях в състояние да се съсредоточа върху думите на Хай.
— Какво щеше да промени това? — каза с горчивина лекарят. — Добре е той да знае, че все някой я е обичал, а аз наистина я обичах. Тя беше способна да вбеси човек, така неразумна и напълно луда, но в нея имаше някакъв чар, нещо като магия, която беше толкова изкусителна и неустоима, че беше много трудно да…
Той не успя да довърши изречението си, защото лопатите на гробарите вече потропваха върху замръзналата земя. Аз обаче разбрах какво искаше да ми каже; в думите му имаше повече смисъл, отколкото в речта на равина от Темпл „Еману-Ел“, който беше повикан в последния момент за надгробното слово. Той не познаваше мама. Баща ми набързо му беше съобщил някои подробности от живота й — за благотворителната й дейност, за музиката, която обичаше, и дори някои забавни случки от първите години на брака им. И тъй като равинът не я познаваше и я беше видял за първи път чак след като тя вече не съществуваше, останах с впечатлението, че говори за друг човек. Затова пък жената, за която говореше Хай, беше човек, когото чувствах близко до себе си, дълбоко в себе си.
Хвърлих поглед към татко. Очите му бяха зачервени, явно беше плакал.
Гледахме се в продължение на няколко секунди, след което поставих нежно ръка върху неговата.
— Съжалявам заради всички нас, за това, че бяхме толкова глупави и че не можехме да променим нещата.
Той наведе глава.
— Сигурно ще ме обвиняваш до края на живота си, но няма да бъде справедливо.
Поне разговаряхме — нещо толкова рядко, ме не исках да изпусна този момент.
— Не беше лесно да се живее с нея — промълвих.
— Аз допуснах много грешки — отвърна простичко той, като избягваше погледа ми.
— Защо, татко, защо не съумя…?
Той поклати глава.
— Уморен съм, толкова съм уморен.
Сълзите се стичаха бавно по бузите ми.
— Обичах я.
Татко ме погледна изненадано.
— Аз също.
— Тогава защо беше всичко това?
— Защото исках нещо повече от живота.
Тръгнахме бавно към лимузината му, паркирана под група дръвчета край входа на гробището, без да усещаме дъжда и лапавицата.
— Сестра ти ме мрази.
— Това засяга ли те?
Не ми отговори.
— Засяга ли те как се чувствам аз? — попитах, изтривайки дъждовните капки от лицето си.
Той ме погледна.
— Всъщност не — отвърна честно. — Защото никога не си била част от семейството; ти се отдели отдавна.
Спрях и хванах ръката му.
— Татко, все още не е прекалено късно да опитаме…
Той уморено поклати глава.
— Нямам сили да правя повече опити: Просто съм страшно уморен от тази борба. Има доста неща, които никога няма да разбереш.
Извади кърпа и избърса очите си. Изведнъж ми се стори толкова остарял, толкова сломен от годините, прекарани с Вера, и от другите неща, за които не искаше да говори.
— Татко… — Сълзите ме задавиха.
— И с тебе е същото — прошепна с горчива усмивка той. — Никой от нас никога не е можел да разговаря за каквото и да било.
Обърна се и се отдалечи, смазан от скритата ми мъка. Застана до лимузината и ме изгледа продължително, след което влезе в нея. Странно, но пръстите ми се раздвижиха бавно, като че ли му махаха за сбогом дълго след като колата изчезна зад каменния портал.
Този ден се случи още нещо странно. Ави ми помагаше да влизам и да излизам от колите със смутена усмивка, като ме питаше през пет минути:
— Добре ли си?
Беше толкова непривично за него, че ме накара да се усмихна. Ави — човекът, който обикновено ме оставяше да стоя под дъжда до заключената кола, докато отключваше първо своята врата, или когато пресичахме улицата, понякога не усещаше, че съм останала на другия тротоар, защото не съм успяла да премина заради непрекъснато профучаващите коли — изведнъж същият този човек изглеждаше страшно загрижен за моето удобство и безопасност. Не че преди това не го интересуваше, просто поведението му беше такова и то бе характерно за неговата страна. Бях свикнала да го приемам като част от него. Но сега беше съвсем различен.