Ави протяга ръка към мен — кани ме до себе си да се насладим на красивата гледка към крайбрежната ивица на Тел Авив. Правя опит да стана, въпреки че съм толкова уморена, че не съм сигурна дали краката ми ще издържат двуметровото разстояние до терасата. Точно съм някъде по средата на опита и той внезапно казва:
— Ако станеш, Маги, ще те целуна, а ако те целуна, ще спя с теб, и ако всичко това се случи, няма да те оставя да напуснеш Тел Авив.
Пресмятам бързо — в нещо средно между изправено и седнало положение, — че вече е двайсет и втори ноември и че Денят на благодарността е само след три дни. По молба на Куинси шефът ми бе предложил няколко дни отпуск, за да мога да се върна в Щатите и да прекарам празнините със семейството си. Денят на благодарността — за повечето американци той е свързан със смях, със запаления в огнището огън, със сладките картофи, със забавните истории от детството и със спомените, предизвикващи сълзи и сантиментални прегръдки, когато хората се събират заедно да засвидетелстват обичта си един към друг. Колкото до мен, нямам какво да му мисля. В главата ми се оформя следния текст за телеграма: „Майко татко стоп колко исках да прекарам Деня на благодарността с вас и Кара Стивън Лизет Мъфин и Брад стоп за нещастие тат алуф Ави Херцог главнокомандващият Северния фронт и главен съветник по ливанските въпроси на министър-председателя ме задържа за неопределено време в Израел стоп ще се свържа с вас веднага щом свърша инспекцията на крайбрежието Тел Авив стоп Маги.“
Ави ме целува веднъж, продължава и хваща ръката ми, повежда ме към дивана във всекидневната, като не ме изпуска от обятията си дори след като ме слага да легна.
— Желая те, Маги. Желая те от първия миг, в който те видях.
Протяга се над главата ми и хвърля на пода възглавниците от дивана. Единствената светлина идва от фаровете на колите навън и уличните лампи по крайбрежието. Спомням си го как изглеждаше в Маряйун, в Метула, в Тел Авив, в Бейрут и днес, на летището. Лежи до мен върху тесния диван, ръцете му са ме обгърнали здраво, тялото му е плътно притиснато до моето.
— Малко съм понапълняла — казвам аз, защото изведнъж започвам да се чувствам особено.
Ави не отговаря, само ме придърпва още по-близо до себе си, сякаш за да ми помогне да спра да треперя, като направи моя трепет свой. Тогава ми става ясно защо съм го избягвала през всичките тези месеци — защото съм разбирала, че ако това някога се случи, то ще стане точно по този начин, и защото съм знаела, че то наистина ще се случи.
— Влюбих се в теб още от първия ден — прошепва той.
Поставям пръсти на устните му, докосвам лицето му и усещам, че не е бръснат. Значи не е било предварително замислено. Отдръпва ръката ми от устата си, привлича ме към себе си и ме целува отново и отново.
— Позволи ми да те любя — прошепва той. — Да отидем на леглото.
Какво ли би казала Куинси, ако й разкажа това — на бойното поле един мъж се влюбва в мен от пръв поглед. Сигурно никога няма да повярва. И в този момент ми става чудно защо пък аз трябва да го вярвам.
Ави погалва всяка частица от тялото ми с езика си и аз успявам да издържа, но за кратко. Защото аз съм купувала и продавала в леглото, дори съм търгувала в леглото, но никога досега не съм била притежавана в леглото. Когато това се случи, затворих очи, прехапах устни и оплаках загубата си. Той коленичи край мен, след което пали лампата, която ни заслепява, и започва всичко отначало, в случай че вече съм забравила станалото. Сега ме докосва и целува по вече познатия начин, като винаги се връща към очите ми — поглежда в тях, сякаш да ме успокои, че е все още той.
Той беше най-добрият дори още преди да влезе в мен — този перфектен загадъчен любовник, какъвто не бях имала досега, но за когото бях мечтала винаги. И така, сега съм въвлечена в този особен акт като пълноценен партньор; участвам в действието с широко отворени очи, усещам човека вътре в мен, а не само някакъв като че ли самостоятелен орган, запълващ едно отверстие.
Ави обхваща лицето ми между широките си чувствителни длани и казва:
— Маги, отвори очи и ме погледни. Обичам те.
В този момент си давам сметка, че тази връзка ще ми причини много мъка, когато в края на краищата бъде прекратена. Мисля си „когато“, не „ако“, защото нивото на оптимизма ми не се е покачило през последните години. Но бликащите в мен чувства не искат и не искат да спрат, докато той ме държи в обятията си, и някъде в дъното на съзнанието си се надявам, че всичко това не е породено само от нуждата да потуша болката, предизвикана от смъртта на Джо Валъри. Не бих искала това за мен да е само начин, по който се самоуспокоявам, че съм жива, когато съм била лице в лице със смъртта.