Връщахме се от гробището с Кара, Стивън, Куинси и Дан. Ави ме хващаше здраво всеки път когато колата подскачаше по някоя неравност на пътя, и се отнасяше толкова внимателно-покровителствено с мен, че най-накрая Куинси възкликна:
— Държиш се така, сякаш е бременна.
Всички замръзнаха в очакване да отрека.
— Да, бременна съм — отвърнах най-сетне аз.
Кара първа наруши мълчанието, настъпило след неочакваната новина — тя избухна в сълзи и се провикна щастливо:
— Трябваше да се досетя. О, Маги, защо не ми каза?
— Бяхме доста заети с други неща — отговорих аз с лека ирония.
— Толкова съм щастлива! — промълви сестра ми, докато ме целуваше.
— Защо? — попитах през смях.
— Защото сега и ти ще станеш нормален човек като всички нас.
В момента, в който тези думи излязоха от устата й, тя вече съжаляваше, че ги е казала, въпреки че в тях имаше известна доза истина.
— Кога? — попита Куинси, допирайки бузата си до моята.
— През август.
Дан раздруса ръката на Ави, докато Стивън го тупаше по гърба. Усещаше се онова особено съучастничество, което, изглежда, винаги се появява между мъжете, когато са направили бебе на някоя от нас.
Действаше ми изнервящо да бъда център на вниманието. Затова пък Ави като че ли изобщо не беше смутен. Справяше се чудесно, отговаряше на въпросите, усмихваше се и ме притискаше плътно до себе си по целия път към града. Накрая мнението на всички роднини беше единодушно — на раздяла всеки поотделно ми прошепна, че Ави е очарователен, мил, красив и лудо влюбен.
Но аз отдавна знаех всичко това. Тепърва обаче започвах да разбирам, че не мога да направя абсолютно нищо, за да променя чувствата си към него. Аз го обичах и му принадлежах — това беше истината.
Когато влязохме в нашия апартамент — изглежда, беше толкова естествено да мисля „нашия“, както и да приема, че вече бях „ние“, — телефонът започна да звъни непрестанно. Бяха познати, които искаха да изкажат съболезнованията си, или израелски и американски държавни служители, които трябваше да обсъдят с Ави налагащите се спешни промени в политиката поради подготвящите се във Вашингтон митинги.
Грейсън се обади след израелския министър-председател и преди американския помощник-държавен секретар.
— Маги — каза топло той, — не мога да понасям погребенията, откакто умря майка ми, но искам да знаеш, че ако имаш нужда от мен, съм тук денем и нощем, и да не се тревожиш за договора си.
Спорът започна малко след това, въпреки че Ави отказваше да го нарече другояче, освен „различие в мненията“. Предпочиташе да гледа на него като на дискусия или дори на недоразумение, дължащо се на езиковата бариера.
— Какво е последното ви решение във връзка с изтеглянето на войските? — попитах, докато приготвях кафето.
— Американците искат едностранно изтегляне от Ливан — обясни той, като вадеше чаши и захарницата — и в същото време се страхуват да оставят сирийците да засилят позициите си заради Съветския съюз.
— Какво ще правите тогава? — настоявах аз.
— Няма лесни решения — каза той и ми подаде млякото. — А какво каза Грейсън Даниелс?
— Беше мил; искаше да знам, че е насреща, ако имам нужда от нещо, и да не се тревожа за договора си.
Ави остави чашата си и се пресегна през кухненската маса да хване ръката ми. Погледна ме нежно и промълви:
— Маги, сега трябва да бъдеш особено внимателна заради бебето.
— Какво имаш предвид?
Той докосна нежно лицето ми.
— Ти си на трийсет и четири години и затова ще ти бъде по-трудно, отколкото ако беше на двайсет и няколко. Държа, докато се роди бебето, да намалиш темпото и да не се доближаваш до военните зони.
Въпреки че в живота ми се бяха променили толкова много неща, досега работата ми не се беше превръщала в обект на спорове, в които се включват аргументи, приемливи може би за друг, но не и за мен.
Само един отговор можеше да го задоволи, но в момента не бях готова да го дам. Погледнах го и се усмихнах, когато той добави: