— Обичам те и не искам да ти се случи нещо.
Но Ави беше достатъчно умен, за да не очаква от мен незабавна капитулация, особено когато ставаше въпрос за нещо съвсем ново и за двама ни — бременността.
— Следователно американците не гледат сериозно на една евентуална намеса на Съветския съюз или не искат да заемат твърда позиция — продължи той.
Прикрих усмивката си, а Ави ме целуна по врата.
— Асад никога няма да започне да преговаря с Израел.
— Искам да ме любиш — прошепнах аз.
— Това да не ти е някаква търговия — прошепна той.
Израелският вариант за постигане на компромис ми беше толкова ясен, че можеха спокойно да ме изпратят да преговарям във Вашингтон. Щях да се справя по-добре, от което и да е официално лице от американска страна. Погледът на Ави ме изгаряше, когато хвана брадичката ми с ръка.
— Обещай ми, че ще намалиш темпото и няма да се доближаваш до опасни райони.
— Не мога — отвърнах, допряла устните си до неговите, докато Ави ме притискаше към хладилника в кухнята.
— Опитай се да се приспособиш към положението, в което се намираш — каза той, — аз също ще се постарая.
— Как? — попитах аз, като се измъкнах от прегръдката му. — Ще престанеш ли да вършиш работата си?
Това беше класическият израелски начин на нападение, при който за оръжие се използва всичко възможно, и тъкмо когато мислиш, че са готови на компромис, те се преструват на виновни, за да объркат противника. Отговорът му дойде незабавно, такъв, какъвто го бях очаквала.
— Разбери, че за мен това не е професия, а въпрос на живот и смърт, на оцеляване, на пълна всеотдайност.
Какво казвате на човека, който ви обвинява, че искате от него да изостави всичко, в което вярва?
— Обичам те — промълвих и му позволих да ме поведе към спалнята.
— Обещай ми да се пазиш — прошепна той, преди да впие устни в моите…
Посрещнахме Нова година в малък ресторант, недалеч от Блийкър стрийт. И двамата бяхме с дънки, с дебели пуловери, скиорски якета и ботуши, защото времето все още беше студено и неприятно. Ави се вписваше чудесно в непринудената атмосфера на Гринуич Валидж, с изключение на мига, в който извади от джоба си някакво картонче на добрите марки вина, изписани на иврит. Това не ме притесни, беше ми забавно да го гледам как, прехапал долната си устна, изучаваше внимателно съдържанието на картончето:
— Май не трябваше да го правя — каза той, като вдигна поглед. — Не е ли прието тук?
А на мен така ми се искаше да го притисна към себе си, защото понякога беше толкова уязвим и несигурен. Пламъкът на свещта примигна и хвърли сянка върху красивото му лице.
— Винаги прави онова, което искаш — казах, сетне добавих, — дори и да ми нареждаш да не ходя в опасните райони.
Усмихнах се.
— Защото си прав, а аз винаги се държа толкова глупаво и само усложнявам нещата. За мен няма по-важно нещо от теб и това бебе.
Очите му се изпълниха със сълзи. Беше неспособен да отговори. Затова се съсредоточи върху списъка с вината; когато сервитьорът дойде, той беше готов с поръчката си: някакво вино, което чувах за първи път. Когато бутилката бе отпушена и виното налято в чашите ни, Ави се облегна назад и го опита, давайки си вид, че е точно това, което е имал предвид.
По това време на вечерята той беше няколко различни личности. Видях го като невинното дете, напуснало Русия през една зимна нощ; фалшивите документи били натъпкани във вътрешния джоб на дългото черно палто на баща му, а забързаните крачки на майка му го принуждавали да подтичва, да се препъва и да залита, докато най-после стигнат до влака, с който да преминат през границата до Австрия. Изпитвах болка, толкова силно беше желанието ми да го притисна до гърдите си, да го поема в себе си и да се приобщя към спомените му. Но той беше твърде бърз. След кратко мълчание изразът на лицето му се промени, очите му заблестяха и по устните му заигра лека усмивка, докато милваше ръката ми. Предстоящото бащинство вече се беше превърнало в негова съдба, в една от най-големите отговорности на живота му: нашето бебе щеше да бъде на сигурно място и да му бъдат спестени травмите, които той самият беше изживял. Смяната на темата беше естествена, макар и малко шокираща, когато той отново се докосна до безмилостната действителност, която се разпореждаше с живота на всички ни.
— Понякога се страхувам за нас — каза сериозно той, — защото напоследък се нагледах на твърде много човешка лудост. Не искам повече да предизвиквам съдбата.