— А как би трябвало тогава да се чувствам аз всеки път когато отиваш на работа?
— Сигурно се тревожиш, но знай, че съм много внимателен и че знам какво върша.
— А човешката лудост? Можеш ли да подчиниш на властта си неконтролируемото?
Очите му не се отделяха от моите и той нежно ме потупа по бузата, след което се наведе ме целуна.
— Не, невинаги, скъпа, но ти знаеш малко повече от необходимото. Става трудно да те залъже човек.
За миг изпитах ужас.
— Какво искаш да кажеш?
Изразът му се промени и пред мен отново се появи израелският генерал с присвити в размисъл очи, със здраво стиснати устни и режещ глас.
— Добре, Маги, ще ти кажа какво ме тревожи.
Отместих поглед от него и си представих силното му тяло, милувките му. Спомних си, ме притежавам част от него, част, която никога не ще ми вземат.
— Помниш ли шестимата войници, пленени в зоната за сигурност преди почти осем месеца — тези, които охраняваха района край предните постове на UNIFIL. Това не трябваше да става — това беше наш пропуск. Трима терористи се промъкнали в района и ги отвлекли. И сега нямат намерение да се придържат към нито едно от правилата на Женевската конвенция. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?
— Не съвсем.
Но всъщност разбирах, и то много добре.
— Играта вече няма правила. Ливан се е превърнал в огромен супермаркет за заложници.
Чух фразата, дори я повторих: „супермаркет за заложници“, но отказах да се примиря с възможните последствия.
— Вероятно ще бъдат разменени срещу техни хора — ето една от точките, които обсъждаме във Вашингтон. Но това е само началото.
— На какво?
Внезапно се появи още една опасност.
— На друг начин за водене на война.
Излязохме от ресторанта и бавно тръгнахме към къщи, спирахме се да гледаме витрините, само и само да отвлечем вниманието си от тези потискащи перспективи. Снегът беше намалял, а улиците в Грийнуич Вилидж бяха, кажи-речи, пусти, с изключение на няколкото шумни групички хора, които ни задминаваха и весело ни честитяха Нова година. Порази ме доколко изолирани и отдалечени бяхме от така наречената „Мека на революцията“. Но тази наша сигурност беше само привидна, лъжлива, защото каквото и да се случеше там, то неминуемо щеше да се отрази и върху всички ни тук, макар че някои изобщо не си даваха сметка за това.
— Войните трябва да се водят само от хора, които искат да се бият — обърнах се към Ави.
Той спря и ме прегърна.
— На някое бойно поле на края на света. Всички останали трябва да бъдем освободени от това задължение.
— Страх ме е — промълвих.
— Честита Нова година, скъпа — прошепна по-късно тази нощ Ави, когато вече си бяхме легнали.
— Щастлива и мирна Нова година!
И двамата мечтаехме за едно и също поради приблизително еднакви причини, но нито аз, нито той не бяхме оптимисти поради онова, което знаехме. А звъненето на телефона през нощта само потвърждаваше факта, че положението се влошава все повече.
Първият ден от новата година беше особено тежък. Несъмнено сълзите ми бяха заради мама; те потичаха всеки път когато пред очите ми изплуваше лицето й.
— Защо? — възкликвах в такъв момент аз. — Защо трябваше да се случва това?
Дори Ави Херцог, който винаги имаше логично обяснение на всичко, не можеше да измисли благовидна причина за това, така както не можеше да даде подходящо обяснение за безсмислените терористични акции в Ливан, чийто брой се увеличаваше с всеки изминал ден. Войната трябваше да приключи, всички бяха единодушни по този въпрос, но като че ли бяха забравили да го кажат на израелците, палестинците, сирийците и ливанците. Всяко споразумение за спиране на огъня беше многократно нарушавано и предсказанието на Ави за „новия начин за водене на война“ като че ли с всеки изминал миг се потвърждаваше.
Бях се свила до него на леглото, докато той се опитваше да се свърже с Министерството на отбраната в Тел Авив.
— Има ли някакъв шанс да постигнете споразумение за мирен план във Вашингтон? — попитах го аз.
Можех да прочета отговора в очите му, вероятно истината щеше да влоши нещата за мен още повече.
— Да — отговори ми най-после той, — може и да стигнем до някакво споразумение. Но кой ще го обясни на „Хизбула“ и на другите фракции, които са се разбеснели там?
Телефонните разговори не секваха и тази нощ Ави изкара край телефона, обсъждайки възможните последствия за Израел, докато аз се борех с това, което погрешно наричат „сутрешно гадене“. В моя случай напъните за повръщане можеха да се появят във всеки час на деня или нощта.