— Остави вратата отворена, ако ти потрябвам — извика ми Ави по време на разговора си с министъра на отбраната.
Докато плисках лицето си със студена вода, се питах дали има още някои от израелския кабинет, които да не знае, че съм бременна. Когато излязох от банята, Ави обясняваше на някой във Вашингтон за сирийските ракети земя — въздух АМ-5 и АМ-6, които можели всеки момент да бъдат изстреляни. Теоретичната възможност за пряка конфронтация между Израел и Сирия се беше превърнала в реална опасност.
— О, чудесно — казах аз, когато той затвори телефона.
— Нима аз ти причиних това — отвърна нежно той, милвайки лицето ми. — Аз ли съм причината да ти е толкова зле?
— Със сигурност — отговорих аз, като си лягах отново.
— Изглеждаш твърде пребледняла.
— Нищо ми няма — излъгах, въпреки ме се чувствах направо ужасно.
— Знаеш ли, не съжалявам — каза Ави и ме целуна.
В този миг ме обхвана необикновено спокойствие — усещане, което не бях изпитвала досега. Фактът, че той ме беше помолил да престана да правя това, което винаги съм вършила, не ме смущаваше, само засилваше решителността ми. Той беше моят партньор, моят любим и ние вече бяхме свързани с обща кауза.
— Нито пък аз. Искам единствено теб и бебето.
Замълчах и добавих:
— И край на тази война.
На втори януари сутринта Маги Зомерс и Ави Херцог се готвят да тръгват, всеки за своите преговори. В осем часа Ави ще вземе автобуса за Вашингтон, за да започне първия рунд на преговорите в Държавния департамент, а в девет часа Маги трябва да бъде в Ей Би Ен, за да се срещне с Грейсън, Елиът и Куинси за окончателното оформяне на договора й.
В главата ми непрекъснато се върти една мисъл — че това бебе е много особено, не само защото е в утробата ми и Ави е бащата. Сигурна съм, че каквото и да се случи тук, на тази земя, детето ще бъде родено и ще бъде част от и от мен и от мъжа, който в момента стои пред огледалото в нашата спалня и връзва вратовръзката си. Бебето вече беше преодоляло толкова много препятствия; най-малкото от тях беше, когато изоставих баща му на летище „Бен Гурион“ в Тел Авив, човека, който ме обичаше, докато се опитвах да не му отговоря със същото. Всичко това не беше само мое дело, аз не трябваше да се боря, за да го довърша, и можех да го споделям с още някого до края на живота си. За миг ме обзема познатият ужас, все същият панически страх от момента, в който ще се почувствам прекалено сигурна. Той е мой спътник със силно осезаемо присъствие още от деня, в който седях на земята някъде край Сабра Камп в Ливан, и стана още по-настойчив след драмата, разиграла се в апартамента на мама само преди няколко дни.
— Къде ще живеем? — питам Ави, като се старая да се съсредоточа върху нещо по-маловажно.
— В къща — отговаря простичко той, приглаждайки косата си.
— Как ще я намерим?
Безкрайното му търпение е наистина учудващо.
— Ще се обърнем към някой агент за недвижими имоти.
— Представи си, че започне нова война?
— Тогава ще я спечелим по същия начин, както другите — отвръща спокойно той. — Но може би ще я приключим, преди да успееш да си измислиш още някоя.
Ави изглежда измъчен, когато сяда до мен на леглото.
— Ами ако загубите тази война? Тогава какво? — питам аз, като нервно въртя между пръстите си една хартиена салфетка.
— Тогава ще емигрираме в Ню Йорк и ще стана амбулантен търговец.
Ави става й се отдалечава от мен, облечен в тъмносин костюм, с бяла риза и с елегантна копринена вратовръзка на сини и червени райета, той прилича на всичко друго освен на израелски генерал и специален съветник по ливанските въпроси на министър-председателя. Всъщност ми напомня шеф на рекламна фирма или председател на управителния съвет на някоя инвестиционна банка. Какво значение има впрочем видът му? Важното е, че знам кой е в действителност и къде ще отиде, след като напусне Щатите.
— Има едно хубаво местенце при Рокфелер Център. Ще направиш цяло състояние, ако отвориш магазин там.
Той се усмихва, хваща ме за ръка и ме повежда към входната врата.
— Добре де — казвам, докато чакаме асансьора. — Май магазинът не беше чак толкова добра идея. Какво ще кажеш за военно аташе във Вашингтон?