— Видях зелен пикап, който заобиколи паркинга пред входа на болницата. — Гласът й потреперва.
Ринглър й помага.
— Къде бяхте тогава? — пита меко той.
— На пътя, и тъкмо щях да тръгвам по централната алея към болницата — отивах на работа. Внезапно пикапът се засили и се насочи право към пропусквателния пункт. Внезапно разбрах, че възнамерява да се вреже във вратата.
— Успяхте ли да видите шофьора?
Жената кимва.
— „Хизбула“. Беше от „Хизбула“.
— Как разбрахте?
Крис повишава глас, за да се чуе през рева на сирените и скърцането на гумите. Тя се усмихва тъжно.
— По цветната кърпа, която носеше, пък и погледът му… по тях разбрах, че има намерение да се взриви с пикапа. Беше…
Тя търси думите си.
— Беше като на Четвърти юли… небето беше осветено като на Четвърти юли.
— Американка ли сте? — пита Крис.
— От Ню Джър… — започва тя, но не успява да довърши. Някой тича към Ринглър, размахвайки някаква хартия.
— Дръж! — вика той. — Имам още.
Той прочита набързо съдържанието на листа, след което подсвирва леко, смачква посланието на топка и го хвърля на земята, сетне се обръща към камерата.
— Десет минути след като тази болница е била взривена и докато вниманието на всички е било приковано към нея, подобно нападение тип камикадзе е било извършено срещу френското посолство. Още една кола, натоварена с експлозиви и карана от луд. Този път цялата сграда се е срутила като къщичка от карти. В списъка на убитите фигурират шейсет и пет цивилни лица.
Замълчава, сетне добавя:
— Засега.
Здраво стискам двете си ръце, докато образът от екрана се изгубва. Седя на ръба на стола, със сведена глава, цялата треперя. Един от нашите, един от техните. Какво значение има това сега, щом като е дошъл краят на всичко? Чувствам го. Каквото и да говорят другите, те не могат да променят нищо. Войната наистина е навлязла в нова фаза — Ави беше прав. Джак Рошански се приближава до монитора, за да настрои образа на екрана, който отново се е покрил със „снежинки“. Появява се студиото на Ей Би Ен в Йерусалим. А там Дик Свенсон седи на моето бюро и се опитва да обобщи целия този кошмар.
— Потвърдено е — казва Елиът, прикривайки с ръка слушалката. — Наистина са били онези откачени типове от проиранската „Хизбула“.
Но аз не му обръщам никакво внимание, защото погледът ми е прикован в Дик, който говори от екрана.
— Минути след двойната експлозия анонимно обаждане до Ливанската информационна агенция в Бейрут е съобщило следното, взето без изменение от записа на разговора: „Ние не сме иранци, палестинци, или ливанци. Ние сме войници на революцията, потиснатите, които следват учението на Корана. Аллах Акбар — в името на Аллаха, ние ще умрем за земята си.“
— Всеки път когато тези мръсници започнат да правят нещо в името на Аллаха, крайният резултат са десетки убити хора — казва Грейсън, поклащайки глава.
— Това ли е краят, Дик? — пита по телефона Елиът. — Добре, благодаря.
Оставя слушалката, обръща се и изглежда подред всички ни.
Куинси скача, в гласа й прозвучават истерични нотки:
— Маги няма да ходи никъде, докато нещата не се поуспокоят.
— Добре — отвръща Елиът, — и кога според теб ще стане това, Рейнолдс, може би през четирихилядната година?
Погледът ми преминава през тях, насочен към някакъв въображаем враг, и внезапно тишината в стаята става мъчителна. Пред мен се явява образът на Джо Валъри, далечен, както е далечен моментът, когато в целия свят като по магия ще се възцари мирът, и за миг аз успявам да доловя връзката между него и целия този хаос. Може би единствено споменът за Джо би могъл да промени решението ми. Засега обаче ме ръководи нещо, което е прекалено силно, за да не се съобразявам с него, още повече, че образът на Джо започва бързо да избледнява и стаята отново изплува пред очите ми.
— Имам екип за срещите във Вашингтон — крещи в един от телефоните Грейсън — и минимален брой хора в Ливан.
— Помоли някого от иранското посолство в Париж да направи изявление — казва Елиът, като притиска слушалката между рамото и брадичката си.
Куинси изглежда смаяна.
— Но нали те самите казаха, че не са иранци.
— Точно така, Куинси — отвръща нетърпеливо Елиът, — и ти повярва ли им? Само иранците могат да бъдат толкова луди, че да се самовзривят — а „Хизбула“ е тяхното духовно отроче!