Той се усмихва.
— Ави го обичат. Знам, защото той командваше нашата част по време на Йом — Кипурската война.
— Дори и да е жив — казвам горчиво аз, — надали и в Дамаск го обичат.
Сарказмът ми е неуместен; все пак това е неговото мнение.
— Не е от елитните командири — продължава лекарят. — Издигнал се е от обикновен редник, затова хората му го обичат толкова. Ави е един от нас. Това е страшен удар за всички ни.
Не съм изненадана от тази всеобща скръб в една страна, където няма заключени врати и където всички се познават. Единствената държава, където смъртта на един войник пронизва сърцето на цялата нация, където всички като че ли са свързани с някаква невидима нишка. Но защо точно Ави?
— Казвам се Шимон — представя се най-после той — и съм тук заради вас, Маги. Много е жестоко, разбирам, но вие сте силна.
— Откъде знаете?
Внезапно гневът ме залива като лава, вдига ме на крака и изведнъж наистина започвам да се чувствам силна, вкопчена в своя единствен истински съюзник в целия този безкраен кошмар.
Шимон като че за момент се обърква от въпроса ми.
— Не е лесно да го обича човек, нали? — казва той. — Ави е неотстъпчив, упорит, „мъжко момче“, и въпреки това вие продължавате да го обичате, както и той вас. Все още сте заедно.
Утешава ме мисълта, че засега никой не говори в минало време за Ави.
Още щом ме вижда, Моше избухва в сълзи.
— Толкова съжалявам, Маги — бях влязъл вътре само за минутка и той е тръгнал точно тогава. Не знаех, че ме е търсил.
Галя лицето му и допирам устни до мократа му буза. Как бих могла да го обвинявам, него, момчето, което бе толкова предано?
— Ави никога не казва: „Напред“ — беше казал веднъж Гидон. — Винаги казва: „Следвайте ме.“
Само че този път той не е казал дори това, просто е тръгнал сам. Отново ме обзема същият гняв, който опустошава всичко в мен, след това ми помага да се окопитя, след което ме обзема такова отчаяние, което ме кара да започна отново, но този път с повече разум. Как можа да ми причини това, на мен, на нас, след като знаеше какви са рисковете?
— Ти не си виновен, Моше — казвам аз. — Така или иначе, нямаше да го спреш.
Той избърсва очите си с опакото на ръката си и отваря вратата на колата.
Влизам и сядам до Джила.
— Той е силен, Маги — казва тя. — Ако е жив, положително ще се справи с положението.
— Ами ако не е?
Тя прехапва долната си устна, неспособна да отговори, а очите й са изплашени. И всъщност кого ли се опитва да убеди тя, може ли някой изобщо да знае какво ще се случи, щом като единственото, останало от него, са трагичните останки от взривения израелски армейски джип и локва кръв някъде между Тир и Сайда?
Багажникът се затваря с трясък, след което Моше и Гидон сядат отпред. Облягам мелото си на рамото на Джила и сълзите ми потичат, невъзможно е да ги овладея. Гидон се обръща към мен.
— Слушай, ако е жив, те ще се опитат да организират размяна.
— Но дали не е мъртъв?
Произнасям на глас ужасните думи, но и това не ми помага.
— Вероятността — каква е вероятността?
Господи, дай ми само един последен шанс!
— Не особено обнадеждваща.
— Какво трябва да стане сега?
Гидон понечва да отговори, но лекарят, седнал от другата ми страна, го пресича, както танк пресича Синайския полуостров.
— Ще трябва да чакаме те да направят първата стъпка и да организират размяната.
Но Гидон знае отговора по-добре от другите.
— Наши хора вече са влезли в контакт с тях; опитват се да получат обратно тялото или да разберат къде се намира Ави.
Говори за най-добрия си приятел, когото познава от двайсет години, с когото се е бил рамо до рамо в три войни. Смайващо е как съумява да раздели личната част на тази драма от професионалната.
— Бременна съм — казвам, без да се обръщам специално към никого, докато колата минава край последния контролен, пункт на изхода на летището.
— Известно ми е — отвръща тихо Гидон. — Всички знаем, и ти няма да си сама, обещавам ти. Ще бъдем с теб.
Точно както си бях мислила в Ню Йорк — каквото и да се случи на тази земя, бебето ми ще се роди и ще бъде част от мен и от мъжа, който вече може би е мъртъв. И въпреки че като приемник на манталитета на кибуците Гидон ме убеждава, че няма да бъда сама, това ни най-малко не намалява болката ми, че Ави не е с мен сега и че може би никога вече няма да го видя.