— Израелските войници са на път към Женева — съобщава Хасан с фанатичен проблясък в очите — а палестинските мъченици напускат Ливан, за да бъдат транспортирани в Израел, откъдето ще поемат пътя към диаспората.
— Колко израелци ще бъдат разменени тази нощ? — питам аз.
Намирах се на кръстопът; той можеше да ми даде решението, с което да свържа отломъците от живота ми. Моля те, Хасан, помогни ми само този път, заради едно невинно дете. Лъжливи надежди, необходими повече на мен, отколкото на него. Помогни ми отново да намеря щастието след всичко, което преживях, моля ти се.
— Шестима срещу хиляда трийсет и четири палестинци и араби.
— Крис? — питам аз, свеждайки очи, за да избегна погледа на Хасан.
— Това чух и аз — отвръща тихо той.
Нямам сили да протестирам, така че мълчанието ми може да бъде прието и за безмълвно покорство.
Хасан се премества обратно на инвалидната количка, знак, че срещата ни върви към своя край. По лицето му се изписва болка, но най-после успява да се настани и да хване с ръце колелата. Миг преди да подкара количката си към къщата, той се обръща към мен.
— Ние не сме варвари, мис Зомерс — казва той. — Само се борим за земята си.
Ринглър сграбчва ръката ми и прошепва:
— Недей, Маги.
Хасан се обажда от прага на стаята:
— Мнозина от нас загубиха бащите си, братята, синовете, децата — това не е нищо ново тук.
Невъзможно е да се сдържам повече.
— Поне да знаех дали е мъртъв, щях да бъда в покой със себе си. Така е истинско мъчение. Моля ви, кажете ми, ако знаете, за да мога да продължа да живея.
Лицето ми е скрито в дланите.
Без да го гледам, знам, че няма намерение да ми отговори.
Телефоните в студиото звънят непрестанно. Дик Свенсон, ветеран-новинар, който обикновено изглежда безразличен и отегчен като човек, видял твърде много, сега е оживен и напрегнат. Двамата с Крис Ринглър се редуват да вдигат слушалката и да говорят ту с Ей Би Ен в Ню Йорк, ту с отдел „Кадри“ на Израелските отбранителни сили, ту с Министерството на отбраната. Официалното потвърждение идва едва час преди започването предвидената за тази вечер размяна на шестимата израелци, пленени преди почти една година в буферната зона на UNIFIL.
Мириам Рабай, най-активната и борбена жена сред майките на израелските затворници, се беше съгласила да бъде интервюирана за петнайсетина минути тук, в студиото, преди да отиде на летището.
Дик затваря телефона и се привежда напред.
— Искам да разкаже какво е изживяла през всичките тези месеци от мига, когато са й съобщили за залавянето му, до момента, в който е разбрала, че ще бъде освободен. Искам всеки мъж, жена и дете в Америка да усетят нейната мъка и радост — нещо напълно човешко; никаква политика.
Ринглър ме поглежда с израза, който се появява на лицето му всеки път когато се обсъжда тази тема. Съчувствие.
— Маги — пита тихо той, — дали ще бъде добре точно ти да се захващаш с това? Ще издържиш ли?
— Да не ти дойде прекалено много? — намесва се Дик, като че ли внезапно си е спомнил за състоянието ми.
Няма време да ги успокоявам, да ги уверявам, че без работата ми отдавна щях да съм се предала. Въвеждат Мириам Рабай в студиото.
Тя е привлекателна жена на около петдесет и пет години, една от малкото затворнички, оцелели от концентрационния лагер в Треблинка; има уморените очи на човек, който е видял достатъчно много, но чийто вътрешен огън все още пламти; сплетените й ръце са сложени в скута й, а лицето й изразява очакване, но и спокойствие.
— Добре дошли, госпожо Рабай — казвам аз, седнала срещу нея, — толкова се радвам, че се съгласихте да поговорите с нас. Щастлива съм заради вас.
Тя се усмихва и прибира кичур от естествено русите си, вече прошарени коси, хванати в кок на тила й.
— Веднага ви познах по усмивката — казва тя, впила очи в корема ми. — Имате прекрасни зъби.
Тя е жилава, издръжлива и едновременно с това — уязвима.
— Благодаря ви — смея се аз. — Готова ли сте да започнем?
Крис вече е насочил камерата към нея.
— Да — отвръща тя и очите й проблясват от нетърпение да разкаже историята си.
Тайничко й завиждам, защото нейният син сега се връща вкъщи и адът за нея вече приключва…
— Какво почувствахте, когато научихте, че Дани е пленен?
— Като че убиха мен самата — отвръща простичко тя.