Познато усещане, което никога не престава и се повтаря безкрайно, докато не ми остави капчица сила и не ме накара да умра хиляди пъти.
— Какво ви поддържаше, какво ви даваше надежда?
Тя се усмихва тъжно.
— Една сутрин реших следното: прибрах снимките му и си казах, че ще ги погледна отново едва когато той се прибере у дома. Говорих с него, обещах му, че няма да има повече сълзи и че ще се боря за освобождаването му. Започнах да преследвам официалните лица тук и дори предложих себе си на Абу Ибрахим в замяна на Дани.
До този момент историята ми беше известна само в общи линии и сега като че се страхувам да чуя всички подробности, предпочитам да остана на известно разстояние от този радостен край.
— Сега вече всичко почти е приключило — казвам аз и се навеждам напред. — Това вярва ли ви се?
— Да — отговаря тя, макар и с явно нежелание, — почти, но със сърцето си все още не усещам нищо и сигурно ще бъде така до момента, в който видя и докосна сина си.
Докато я слушам, разбирам, че точно лудостта от загубата и печалбата и от безмилостната игра с човешките емоции са съхранили до този момент разсъдъка ми. Помага ми човешката драма, която преживявам отново и отново докато в мен не остане нищо, освен детето на Ави.
Интервюто свършва. Крис изглежда доволен: добра картина, трогателни отговори. Дик се е привел и търси някои книжа и всичко друго, което трябва да вземем на летището за снимките при размяната, която ще се състои тази вечер.
Мириам се отправя бавно към вратата, но изведнъж се обръща.
— Възхищавам ви се, всички ви се възхищаваме — казва тихо тя.
Не съм особено изненадана.
— Защо?
— Защото избрахте да останете тук с нас въпреки личната си трагедия.
Като че ли заби нож в сърцето ми. „Моята трагедия“. Само тези думи бяха достатъчни да ме убият.
— Откъде знаете?
— Това е Израел — отговаря простичко тя. — Тук няма тайни.
Дик докосва ръката ми, опитва се да привлече вниманието ми, да даде на жената възможност да си тръгне без повече разговори.
— Маги, Гидон е на телефона.
Сърцето подскача в гърдите ми, спускам се към телефона и го сграбчвам, като забравям дори да й кажа „довиждане“.
— Гидон? — произнасям задъхано.
Той поема дълбоко въздух.
— Маги, не съм сигурен, че е добре за теб да ходиш там тази вечер и да правиш репортажа за размяната. Може да ти дойде твърде много.
— Помислих, че се обаждаш, защото…
Още една въздишка.
— Маги, безполезно е да се надяваш; недей да си причиняваш сама болка. Просто искам да бъда сигурен, че няма да ти дойде прекалено, и да ти кажа, че съм насреща, ако имаш нужда от мен. Ще те придружа дотам, но…
— Но нищо — довършвам аз. — Значи няма никакви новини.
— Слушай, не бих искал да ти се случи нещо. Притеснявам се за бебето. Разбери, че значиш много за нас.
Сега детето ми е общо, част от всички, близки на Ави. Само че него го няма, за да участва в това събитие, поне засега.
— Дик мисли, че ще се справиш — продължава Гидон, — но аз исках да се убедя лично.
И въпреки всички аргументи „против“, това изглежда, е най-логичното, което мога да направя.
— Ще се справя — отвръщам. Може да не е за дълго, но поне за момента мога да се справя.
Веднага след като затварям телефона, само секунди след като заявих на Гидон, че сега не е моментът да се предавам, аз наистина го правя. Закривам очите си с ръце, риданията разтърсват тялото ми, сълзи на отчаяние мокрят лицето ми. Крис застава до мен.
— Маги — казва той с мек, галещ глас, — толкова съжалявам.
Притискам ръката му до мократа си буза.
— Плача заради Мириам, заради размяната довечера, от шока. Ще се оправя.
Той избърсва сълзите ми с върха на пръстите си.
— Може би Гидон е прав.
— Не! Къде трябва да отидем?
Иска ми се отново да заплача, но се сдържам навреме.
— В единайсет трябва да сме пред министерството, откъдето ще ни закарат до летището в Рамат Давид заедно с останалите представители на чуждите медии. Може да ти е от полза, ако правиш по-често това — да даваш израз на мъката си.
— Понякога се опитвам, но никога нямам достатъчно време; нали все сме много заети — отговарям аз и се усмихвам през сълзи.
— Права си — казва Крис. — Медиите по целия свят отразяват местните събития.
Мълча, а през това време Крис бърбори: